Тод се приведе и започна да си пробива път надолу по стръмен склон. Прииска му се да си беше взел корковия шлем. Наведе се още по-ниско, за да остане под папратите, но няколко го шибнаха през лицето. Вървеше тихо в бледнеещите снопове зелено сияние. По катедралните колони на старите дървета лепнеше оранжев мъх. Дневната жега още сгъстяваше въздуха. Предположи, че ако тя им се е измъкнала, ще се спусне по склона. По-далеч от пътя, който не след дълго навлизаше в тесен пролом. Той свърна наляво, претича по открития камънак и навлезе в дефилето по средата на склона. Навътре не се виждаше друго, освен плътна зеленина.

Още имаше достатъчно светлина, за да я търсят. Тя щеше да се мести непрекъснато и да се надява, че няма да я засекат по шума. В каньона звуците се отразяват нагоре от склоновете. Тод се гмурна между назъбените листа и се запровира към мястото, откъдето струеше изворче.

Имаше някой двайсетина метра пред него и малко по-надолу. Той се промъкна по склона, за да надникне. Дъхът му секна, щом я видя, просто за миг зърна косата й в мъждивия здрач. Под ботушите му запращяха съчки, когато се втурна към нея. Тя чу, както Тод се надяваше, и се прикри зад дърво. Той прошепна:

— Ейми! Аз съм, Тод!

И тя се появи внезапно, стиснала в ръка малкия си пистолет.

— О, Господи!

Целуна го изведнъж.

— Да не те раниха? — прошепна Тод.

— Не. — Погледът й зашари по струпаната нагоре зеленина. — Стрелях по шофьора на джипа. Улучих го в рамото, за да спре. Нямаше друг начин, онзи Сегуено…

— Пак той! Чудех се какво, по дяволите… Чакай, а по кого стреля после?

— По джипа зад нас.

— Спряха ли?

— Колата е зад завоя, но те се втурнаха след мен.

— А къде беше Сегуено?

— В моя джип.

— Не стреля ли по теб?

— Май не…

— Сигурно не е искал.

— Кой е той? Каза ми, че бил от Глобалните специални операции…

— Вероятно има десетина комплекта документи. Да вървим.

Отклониха се от ручея. Край него беше по-лесно да се тича и той бе най-очевидният път за бягство, затова Тод реши да се махнат и да се отдалечат по права линия от бивака. Най-добрата им възможност беше да стигнат до магистралата, до която имаше около пет километра, и да се качат на стоп, преди някой да постави патрули или да спре движението. Ейми знаеше не по-добре от него колко хора са ги подгонили, но щом имаше и втори джип, можеха скоро да докарат подкрепления. Предположи, че в колата разполагат със свястна свързочна апаратура. А в тъмното щяха да се провират няколко часа до магистралата. Времето ще стигне да им затворят всички маршрути за спасение, но въпреки това трябваше да опитат.

Рехавата светлина съвсем избледня. Ейми се задъхваше, според него по-скоро от шока, а не от умората. Личеше й, че не си е отспивала. Оловната нощ се спускаше бързо, когато спряха.

— Той какво ти…

Ейми извади смачкан лист от джоба си.

— Сграбчих го, за да му отвлека вниманието, докато извадя пистолета. — Прихна неочаквано и се закашля. — Стори ми се уплашен. Бях много горда от себе си. Не вярвах, че някога ще си послужа с тази играчка, но когато…

Тод кимаше и се взираше във факса на неговото писмо с подчертани думи тук-там:

„Господи, колко се нуждая от теб! Отгоре на всичко съзнавам, че у мен са се обадили «соковете» — минаха само две седмици, но кога ли ще дойде моментът да си налагам здравомислие? Ей, двама учени, които се бъхтят на косъм от катастрофата, могат да си позволят и малко изкукала ирационалност, нали? Често си представям твоите алабастрови гърди. Жадувам за срещата с теб в дебрите на пищната джунгла, в моята палатка. Спомням си прекрасните ти очи онази вечер в «Бочифани» и броя дните…“

— Той си мислеше, че ме е подхванал хитро. — Ейми се засмя пак, но по-пронизително. И някак крехко. — Може би е очаквал, че ще се прекърша или нещо подобно само като ми покаже, че отдавна е по дирите ни.

Тод виждаше превъзбудата й, която обаче щеше да се изчерпи скоро.

— Според теб с колко хора може да тръгне след нас?

Тя се намръщи.

— Не знам. Кой е той, защо…

Той знаеше, че Ейми скоро ще започне да се тревожи, беше по-добре да заеме мислите й с нещо.

— Предполагам, че е от сигурността на ООН или сродна служба, щом ни е надушил. Не съм сигурен, че знае много.

— Пред мен спомена Специалните операции…

— А на мен каза, че е от „Биосъхранение“, когато се запознахме в Каракас.

— Значи е по петите ни повече от седмица.

Тод изскърца със зъби, опитвайки се да съзре нещо в мастилената джунгла. Нощните птици започваха да се обаждат тихо и въпросително. Никакви други звуци. Къде ли бяха онези?

— Май прекалено сме се набивали на очи.

— Като пренареди Фибоначи в Бочифани ли? Според мен беше много хитро.

Той си призна печално, че отначало мислеше същото. Простичък код — даваш анаграма на математическа редица (лесно е да си спомниш за числата на Фибоначи и по време на теренна работа, всяко е сума от предишните две), а после влагаш истинското съобщение в съответните думи на писмото. Професионалистите в декодирането сигурно се сещат първо за такива схемички. Така му се пада, щом си позволи нагло самодоволство…