— Опитах се да направя съобщенията съвсем мъгляви…

Тя се усмихна уморено със стиснати устни.

— Няма да споря. „Господи, от доста «сокове» ще имам нужда при следващата среща!“ Доста се разбързах, за да имаш вирус-3 за Срещата на върха.

— Извинявай. Прецених, че щамът с по-кратък инкубационен период ще свърши по-добра работа там.

Тя възстанови дишането си и го прегърна.

— Схванах. „Този «свръхгрип» поваля хората с двуседмично закъснение.“ Използвах основната поредица… нали получи писмата ми?

— Че как иначе.

Вече не беше важно. Сърцето й туптеше забързано до гърдите му.

— Аз… носех малко вирус-4.

— Вече е у тях. Все едно.

Тя се поколеба.

— Ние… стигнахме по-далеч, отколкото се надявахме, нали?

— Всичко е свършено. Сега не могат да го спрат.

— Значи край? — зейнаха очите й.

— Още не са ни спипали.

— Как мислиш, дали знаят и за другите?

— Нямам представа.

Вероятно са проследили заразяването, съпоставили са го с пътуващите, съставили са списък на заподозрените. Той и още неколцина имаха съвсем законни задачи, пътуваха надлъж и нашир, можеха да получават замразени проби от вируса, без никой да се усъмни. Ейми беше чудесен свързочен възел за съобщенията, кодирани и вмъкнати в докладите й. Всичко бе просто за разгадаване, щом веднъж някой се досетеше, че за толкова бързото разпространение на разновидности от вируса е необходима усърдна международна група.

— Значи сигурно са заловили Естър и Клайд.

— По дяволите!

Тя го прегърна още по-невъздържано.

Последните отблясъци на деня обвиваха с мътно сияние влажната плетеница от лиани и листа. Някакво шумолене го накара да настръхне. Долови мярналата се сянка навреме, за да се обърне.

Нахвърли му се едър мъжага с късоцевна пушка в ръцете. Тод бутна Ейми настрани, а мъжагата замахна с оръжието, сякаш държеше тояга. Тод отскочи и заби юмрук в шията му. Сблъскаха се. Тласъкът го отхвърли в гъстите папрати. Затъркаляха се, удряха се с лакти.

Заедно се блъснаха в дърво. Тод докопа косата на мъжа. Прасна главата му във варовичен къс, щръкнал от гъстия слой опадали листа. Онзи изстена и се отпусна.

Тод се надигна да огледа къде е Ейми и някой го събори изотзад. Въздухът изфуча от дробовете му и когато се претърколи на гръб, видя двама. Единият държеше Ейми. Другият беше Сегуено, който му подвикна:

— Безсмислено е да упорствате.

— Помислих, че ни нападнаха местни бандити.

Защо пък да не опитва докрай?…

Мъжът срещу него не се усмихна.

— Естествено.

Удареният от Тод още не мърдаше. Сегуено и третият държаха автоматични пистолети, учтиво насочени към краката на Тод.

— Какво, по дяволите…

— Предполагам, че не сте въоръжен?

— Вижте какво, Сегуено…

Взеха раницата му и намериха револвера 38-и калибър на дъното под пакетираните храни. Ейми изглеждаше зашеметена, с широко отворени очи. Поведоха ги обратно нагоре по склона. Не беше лесно и всички се обливаха в пот, докато стигнат до палатката. Там завариха още половин дузина мъже в бледокафявите униформи на ООН. Един от тях донесе стол за Сегуено.

Тод седна на сгъваемия си стол, Ейми се просна на нара и се загледа безчувствено в мушиците, които все така се блъскаха в недостижимия фенер.

— Що за глупости? — пак подхвана Тод, но не успя да вложи никакъв гняв в гласа си.

Искаше му се всичко да мине по-леко за Ейми. Само това го интересуваше сега.

Сегуено разгъна оръфан лист.

— Тя не го е унищожила. Грешка.

Негово писмо до Ейми.

— Това е лично. Нямате право да…

— Изобщо не сте в положение да говорите за права, както много добре знаете според мен.

— Беше Фреди, нали? — с внезапно изострен глас се обади Ейми. — Прекалено приятелски се държеше.

Зъбите на Сегуено лъснаха в трепкащата жълтеникава светлина.

— Никога не бих прозрял толкова умела заблуда. Името на ресторант вместо математическа редица. Но пък аз не съм специалист по кодовете. А във втория абзац започвате поредицата отначало. Много икономично.

Тод си замълча. Един от пазачите — вече смяташе униформените типове за такива — препречваше изхода от палатката, готов да стреля с 9-милиметровия си пистолет. Въпреки напрегнатото мърморене на мъжете отвън се чуваше тихото чуруликане на птиците. Винаги бе харесвал най-много птиците сред всички твари в джунглата. Днес песните им бяха протяжни и жални.

Сегуено извади копия от писмата на Ейми.

— Трябва да призная, че не ги разгадахме. Тя не използва същата редица.

Ейми зяпаше мушиците.

— Толкова е словоохотлива за коли и движение — може би е предавала планове за действие? Но поредното споменаване на „сокове“ показва, че ви носи материал.

Сегуено поизви устни, явно се радваше на превъзходството си.

— Значи сте стигнали до прехващане на частни съобщения по сателитната връзка?

— Имаме неограничени пълномощия.