— От стафилокока — сопвам се — или от бактерията?

— И от двете.

— Искаш да ме поболееш още по-зле. С две бактерии. И се надяваш едната да убие другата.

— Не се надявам, а знам. Наистина видях… на електромикрографа… — Очите му се подбелват, но пак фокусира погледа си. — Можехме да сложим само плазмида убиец в преносител, ако имахме време… но нямахме. Наложи се да е цялата бактерия. — Гласът му укрепва. — Екипът на ЦКЗ работи по това. Но аз наистина го видях на електромикрографа!

Изтърсвам, преди да се усетя:

— Стига си се хвалил и ме бодни със спринцовката. Преди да си умрял.

Доближавам, хващам го под мишниците и го вдигам да се облегне на единия крак на масата. Цялото му тяло е пламнало. Но той някак кара ръцете си да не треперят, когато ме инжектира в сгъвката на лакътя. И докато болестта се влива в мен, подхвърлям:

— Ранди, никога не си ме искал, нали? Дори преди да зачена Шон?

— Така си е — отвръща той. — Не особено.

Свивам ръката си.

— Ти си гадно човече. Мислиш само за себе си и за работата.

Пак тази студена усмивчица.

— Е, и? Тъкмо работата ми има значение. И то в по-голям мащаб, отколкото можеш да си представиш. Елизабет, винаги си била сантиментална лигла. Сега си върви вкъщи.

— Вкъщи ли? Но нали каза…

— Казах, че ще заразиш всички наоколо. Точно това ще стане… но с бактерията, която атакува стафилокока. Би трябвало да причини само леки смущения. Дженър1… едрата шарка…

— Нали разправяше, че вече нося и мутиралия стафилокок!

— Почти сигурно. Да… Както ще е с всекиго съвсем скоро. Смъртните случаи… само в щата Ню Йорк… надхвърлиха един милион тази сутрин. Шест и половина процента от… населението… Ти сериозно ли се надяваше да се скриеш… на вашия бряг… на реката?

— Ранди!

— Върви си… вкъщи.

Смъквам бялата му престилка и я навивам като възглавница, нося му още лед от хладилника в ъгъла, мъча се да му сипя вода в устата.

— Върви си… вкъщи. И нацелувай всички.

Усмихва се и треската започва да го друса. Затваря очи.

Пак се изправям. Да тръгна ли? Или да остана? Ако намеря някого в болницата да се погрижи за него…

Телефонът звъни. Грабвам слушалката.

— Ало? Ало?

— Ранди? Извинете, мога ли да говоря с доктор Сатлър? Обажда се Камерън Уит.

Опитвам се да звуча делово.

— Доктор Сатлър не може да говори с вас в момента. Но ако се обаждате във връзка с Шон Пуласки, доктор Сатлър ме помоли да приема съобщението.

— Аз не… е, добре. Просто кажете на Ранди, че момчето на Пуласки е при Ричард и Силвия Джеймс. Той ще разбере.

Връзката прекъсва с щракване.

Оставям слушалката и се взирам в Ранди, който се бори да диша на пода, а лицето му е сиво като на Шон, щом научи, че се е забъркал в убийство. Е, не чак толкова сиво. Защото Шон се втрещи от ужас, а Ранди само е болен.

„Тъкмо работата ми има значение.“

Но как ли Шон се е сетил да отиде при Силвия? Дори да е научил от Сиси кои са противниците, как е налучкал кои хора ще го скрият и ще го закрилят, когато аз и Джак не можем? Силвия и Елизабет… Всъщност какво ли е научил Шон за миналото, което толкова се стараех да не го изцапа?

Заставам пред асансьора и пръстът ми почти докосва бутона, когато първият взрив разтърсва болницата.

Избухва в западното крило. През прозорците срещу асансьорите виждам как прозорците в далечния край на сградата се разхвърчат на парчета. И от дупките бълва гъст, мазен, черен дим. Разпищяват се аларми.

„Не припарвайте до асансьорите.“ Спомням си наставленията от ученията по противопожарна безопасност в гимназията. Тичам по коридора към аварийната стълба. Ами ако са заложили бомба и там? Ами ако… а кой е сложил бомбата? Доста хора в тъмни дрехи минават по ливадата отзад и тихичко влизат в съседната къща на Дан и Сиси Мур, понесли големи пакети, увити в черно зебло.

Последен поглед през прозореца до вратата към аварийната стълба. От сградата бягат хора, не са много, но ги виждам да бутат колички. Излиза залитаща сестра, понесла три дечица — в ръцете й, на хълбока и вкопчено в гърба й.

Не взривяват повече бомби, докато има шанс още някой да се измъкне.

Пускам дръжката. Алармите вият. Втурвам се обратно в Патологията и бутам тежката врата.

Ранди лежи на пода, поти се и трепери. Устните му мърдат, но и да мънка нещо на глас, не мога да го чуя в този вой. Дърпам го за ръката. Не се съпротивява и не помага, просто си лежи, отпуснат като умряла крава.