— Здрасти, татко. Как се чувстваш?

— Клайв, ти ли си? — отвърна. Гласът му беше толкова слаб, че не успях да го позная.

— Аз съм, я. Че кого другиго очакваше да видиш?

— Ти пък защо си тук, сине?

— Дойдох да видя как си.

— Толкова ли съм зле?

— А, за нула време ще те изпишат оттук. Леглата им трябват.

— Как върви работата в Грантъм? — попита той с измъчена усмивка.

— Напрегната е, както винаги.

— Има ли вече послание до краля?

— Още не. Дай ми поне година или две.

В този миг в стаята влязоха медицинска сестра и двама лекари и ни казаха да напуснем.

— За какво послание до краля става дума? — поинтересува се сестра ми, докато я отвеждах вкъщи.

— Това е една наша шега. Свързана е с „Пътешествията на Гъливер“.

— Продължавай.

— Не си спомням текста наизуст. Ще ти го покажа у дома.

Докато тя приготвяше чая, отидох в малката кутийка, която татко използваше като кабинет, издирих стария му екземпляр на „Пътешествията на Гъливер“ и след кратко прелистване открих търсения пасаж. Занесох книгата в кухнята.

— Ето, Лу. Става дума за нещо, което кралят на Бробдингнаг казва на Гъливер: „И той заяви, че всеки, който успее да накара да поникнат два житни класа или два стръка трева върху парче земя, където преди това е расъл само един клас или стрък, ще заслужава благодарността на цялото човечество и ще е облагодетелствал повече страната си от цялата раса политици, взети заедно.“

Лу тъкмо започна да налива чая, когато телефонът позвъня. Беше мама. Можехме ли да се върнем веднага в болницата? Татко току-що получил още един удар. Не извадихме късмет. Заварихме пиковото движение и когато пристигнахме, всичко вече бе свършило.

Погребението се състоя пет дни по-късно. Докато вървяхме по покритата с локви пътека зад ковчега, изгря слънцето. Няколко минути по-късно над далечния Родинг се появи сияйна дъга. Спомням си, че тогава реших да я възприема като поличба. Като послание, изпълнено с надежда за бъдещето. Реших, че татко, където и да се намираше, бе решил да ме благослови.

Веднага щом стана възможно, се върнах на работа. Като шофирах на север през равния и пищен пейзаж на Кембриджшир, започнах да си припомням много епизоди от детството си. С баща ми често се бяхме разхождали през летните поля и покрай бавните и обрасли с тръстики реки на Източна Англия. По време на тези разходки той ме бе запознал с имената на отделните птици, цветя и дървета и ми бе говорил за своята тайнствена „Майка природа“. Бях го запомнил като изключително добър и състрадателен човек и донякъде се утеших при спомена за радостта, която изпита, когато получих стипендията. В онази вечер седнахме един до друг и вдигнахме наздравици за бъдещето ми с чаши, напълнени с домашно вино. Телевизията предаваше документален филм за опустошенията, предизвикани от сушата в Етиопия. Все още пред очите ми се мяркат безкрайните върволици живи скелети, вървящи от никъде за никъде по странна автострада, изсъхнало речно русло, покрито с втвърдена кал. Около тях се стрелкаха зловещите сенки на вездесъщите лешояди. И в този момент забелязах, че татко плаче. Спомням си шока, който изпитах тогава. Струва ми се, че именно неговата мъка и собственото ми ужасно безсилие ме накараха да взема решение на какво да посветя живота си.

След края на филма той отиде в кабинета си, донесе опърпания екземпляр от „Пътешествията на Гъливер“ и ми прочете пасажа, който по-късно цитирах на Лу. Разговаряхме дълги часове, през които обиколихме мислено целия свят. В нашето въображение безплодната пустиня се превърна в градина, житниците на Азия, Африка и Южна Америка се препълниха, а призракът на Глада бе прокуден за вечни времена от лицето на Земята. След полунощ, когато настъпи време да си лягаме, татко спря на стълбите, присви очи и като се държеше за перилата, се обърна към мен.

— Да знаеш, Клайв, че някой ден ще напишем послепис към „Гъливер“. Ще го озаглавим „Послание до краля на Бробдингнаг“. Ще бъде съвсем кратко: „Свещената задача, възложена от Ваше величество, най-сетне е изпълнена. И точка по въпроса.“

Изкикотих се глупашки и отдадох чест.

— Посланието е чуто и разбрано, татко — отговорих. — И точка по въпроса.

Близо дванайсет месеца след деня на татковата смърт взех участие в тридневна международна конференция в Кембридж, организирана от ЮНИДО2. През следобеда на втория ден организаторите бяха предвидили посещение на растениевъдния институт към Научния съвет по селскостопански въпроси. Обядвахме, настанихме се в малка флотилия от микробуси и тръгнахме. По случайност се оказах седнал до млада жена, която според табелката на гърдите й бе „д-р Н. Е. Шеран“. Представих се и я запитах за нейната специалност. Отвърна, че е микробиоложка.

— А откъде сте? — попитах.

— От Съсекс.

— С професор Долиш ли работите?

Тя кимна утвърдително.

— Хей! Да не би да изследвате азотни фиксатори?

— Изследваме най-различни неща.

— Мен ме интересуват фиксаторите. Какъв е смисълът да създаваш високодобивни сортове зърнени храни, след като страните от Третия свят не могат да извлекат полза от тях, тъй като нямат пари за торове?

— Може би ще трябва да открием начини да произвеждаме по-евтини торове — усмихна се тя.

Прекарахме следобеда в обиколка на експерименталните блокове и изслушахме лекция за най-новите опити с колхицин. Бях много впечатлен. Чрез свеждане на времето за създаване на действително нов сорт от дванайсет на осем години бе спечелена поне една точка срещу неумолимата прогресия на Малтус, според която броят на устите, които трябва да бъдат нахранени, винаги ще расте по-бързо от обема на продукцията, необходима за изхранването.

По обратния път за Кембридж реших да поговоря по този въпрос с д-р Шеран.