— Обикновено не е такова голямо събитие — извинително каза Уилем. — Но няколко от магистрите отмениха часовете си.

— Предполагам Хеме и Брандеур.

Уилем кимна.

— Хеме е злопаметен. — Той направи пауза, за да подчертае колко сдържано е твърдението му. — Ще бъде тук с всички свои хора. — Той бавно произнесе последните думи. — Това ли е правилната дума? _Свои_ хора?

Кимнах и видях, че Уилем изпита леко доволство от себе си. След това се намръщи.

— Това ме накара да си припомня нещо странно във вашия език. Хората все ме питат за пътя за Тиньо. Току някой рече: „Как е пътят за Тиньо?“ Какво означава това?

— Това е идиом — усмихнах се аз. — Означава…

— Знам какво е идиом — прекъсна ме Уилем. — Кажи ми какъв е смисълът му?

— О! — възкликнах леко смутен. — Просто поздрав. Нещо като „Как е денят ти?“ или просто „Какво става?“.

— Това също е идиом — измърмори Уилем. — Езикът ви е пълен с безсмислици. Чудя се как изобщо се разбирате един друг. _Как е?_ Къде отиваш? — Той поклати глава.

— В Тиньо очевидно — ухилих му се аз и след това изрекох един от любимите си идиоми на сиару: — _„Туан волген окетх ама.“_

Означаваше „Не им позволявай да те подлудят“, но буквално се превеждаше като „Няма нужда да си бъркаш с лъжица в окото заради това“.

Отдалечихме се от двора и известно време се разхождахме безцелно из Университета. Уилем ми показа някои по-забележителни сгради, включително няколко добри кръчми, комплекса за алхимия, кеалдишката пералня и местните бордеи — и законните, и незаконните. Минахме покрай безличните каменни стени на Архива, покрай един бъчвар, подвързвач на книги, аптекар…

Внезапно ми мина една мисъл.

— Познаваш ли добре билките?

— Познанията ми са предимно в областта на химията — поклати глава той — и понякога с Пъпет ръгаме любителски в Архива.

— Ровим — поправих го аз, наблягайки на отделните срички. — „Ръгаме“ е друго. Кой е Пъпет?

Уил не отговори веднага.

— Труден е за описване. — Той махна с ръка, сякаш за да покаже, че въпросът не е важен. — Ще ви запозная по-късно. Какво ти трябва да научиш за билките?

— Всъщност нищо. Би ли ми направил една услуга? — той кимна и аз посочих близката аптека. — Иди да ми купиш два скрупула нахлрут — подадох му два железни драба. — Това трябва да ти стигне.

— Защо аз? — предпазливо ме попита той.

— Защото не искам мъжът вътре да ме изгледа с оня поглед, означаващ „ти си твърде млад“ — намръщих се. — Точно днес не ми се разправя с това.

Вече бях умрял от притеснение, когато Уилем се върна.

— Беше зает — обясни той, като видя нетърпеливото изражение на лицето ми.

Подаде ми малък хартиен пакет и звънтящо ресто и попита:

— Какво е това?

— За да успокоя стомаха си — отвърнах аз. — След закуската не ми е много добре, а не ми се иска да започна да повръщам по средата на наказанието.

Купих ябълково вино за двамата в близката кръчма и използвах своето, за да преглътна нахлрута, като се опитвах да не направя гримаса заради тричавия му горчив вкус.

Малко след това чух как камбанарията удари обяд.

— Май трябва да отивам за часовете. — Уил се опитваше да изглежда безгрижен, но гласът от устата му излезе така, все едно някой го беше хванал за гърлото.

Той смутено вдигна поглед към мен. Беше леко пребледнял под характерния си мургав тен.

— Не обичам да гледам кръв — той се усмихна нервно, — все едно дали е моята собствена… или кръвта на приятел…

— Не планирам да кървя много — казах аз, — но не се безпокой, ти ми помогна през по-трудната част — очакването. Благодаря ти.

Разделихме се и аз усетих чувство на вина. Въпреки че ме познаваше от няма и три дни, Уил бе отделил от времето си, за да ми помогне. Можеше да избере по-лесния път и просто да се чувства засегнат от бързото ми приемане в Арканум, както бяха направили мнозина други.

Вместо това той постъпи като добър приятел — помогна ми в труден за мен момент. А аз му се отплатих с лъжи.

* * *

Докато вървях към стълба за наказания, усещах тежестта на очите на тълпата, приковани в мен. Колко ли души бяха? Двеста? Триста? След определена бройка числата престават да имат значение и всичко, което остава от тях, е безликата маса на тълпата. Сценичното ми обучение ми позволи да издържа на погледите им. Отправих се към стълба с твърда крачка, сподирен от море от шепоти.

Не вървях гордо, защото знаех, че това може да ги настрои срещу мен. Не показвах и разкаяние. Просто се държах подобаващо, както ме беше научил баща ми, и върху лицето ми нямаше нито страх, нито съжаление.