Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината.

— Моят учител Абенти ме научи, доколкото разбираше от изкуството на медицината — обясних аз. — Когато ми се наложи да живея из улиците на Тарбеан, трябваше сам да се грижа за себе си — посочих коляното си. — Днес не останах с ризата си, защото имам само две ризи, а от дълго време не съм имал толкова много.

— А нахлрута?

— Този живот не ми приляга, господине — въздъхнах аз. — По-млад съм от всеки друг и мнозина мислят, че не ми е тук мястото. Ядосах много студенти с това, че ме приеха толкова бързо в Арканум. И успях да ядосам магистър Хеме. Всички тези студенти и магистър Хеме с неговите приятели ме наблюдаваха в очакване да видят знак за моята слабост — поех си дълбоко дъх. — Взех нахлрута, защото не исках да припадна. Трябваше да им покажа, че не могат да ме наранят. Научил съм се, че най-добрият начин да бъдеш в безопасност е да накараш враговете си да мислят, че не можеш да бъдеш наранен.

Звучеше доста грозно, казано по този груб начин, но си беше самата истина. Погледнах го предизвикателно.

Настъпи дълго мълчание, в което Аруил продължи да ме гледа, а очите зад очилата му леко се присвиха, сякаш той се опитваше да види нещо вътре в мен. Той отново потри с пръст горната си устна, преди бавно да заговори:

— Предполагам, че ако бях по-стар — каза той толкова тихо, сякаш говореше на себе си, — щях да кажа, че говориш глупости. Че нашите студенти са възрастни хора, а не хлапаци, които се карат и препират за глупости.

Той отново направи пауза, като продължаваше разсеяно да потупва устната си. След това бръчките в ъглите на очите му се извиха нагоре, когато той ми се усмихна.

— Но аз не съм толкова стар. _Хм._ Все още не. Дори и наполовина. Всеки, който си мисли, че момчетата са невинни и сладки, самият той никога не е бил момче или пък го е забравил. И всеки, който не мисли, че мъжете понякога са лоши и жестоки, сигурно не е напускал често дома си. И със сигурност никога не е бил медик. Ние виждаме последствията от жестокостта повече от всеки друг.

Преди да успея да кажа нещо, той продължи:

— Затвори си устата, е'лир Квоте, или ще се видя принуден да сложа в нея някакво гадно лекарство за свиване на мускулите. А, ето че идват.

Последните думи бяха към двамата студенти, които влязоха в стаята. Единият беше помощникът, който ме бе довел тук, а вторият, изненадващо, се оказа млада жена.

— А, ре'лар Мола — ентусиазирано се обърна към нея Аруил и всички следи от нашия сериозен разговор тутакси изчезнаха от лицето му. — Разбрали сте, че вашият пациент има два прави и чисти разреза. Какво сте донесли със себе си, за да се справите с положението?

— Преварено ленено платно, закривена игла, спирт и йод — отвърна тя, без да се поколебае.

Зелените й очи изпъкваха на фона на бледото й лице.

— Какво? — попита Аруил. — Не сте взели симпатичен восък?

— Не, магистър Аруил — отвърна тя, леко пребледняла при тона ни неговия глас.

— И защо не?

Тя се поколеба.

— Защото нямам нужда от него.

Аруил, изглежда, се успокои.

— Да. Разбира се, че не ви трябва. Много добре. Измихте ли се, преди да дойдете тук?

Мола кимна и късата й руса коса се разлюля при движението на главата й.

— Тогава само сте положили излишни усилия и сте си загубили времето — строго каза той. — Помислете за всички микроби и болести, които може да сте събрали по дългия път дотук през коридора. Измийте се отново и ще започнем.

Тя се изми енергично и грижливо в легена наблизо.

Аруил ми помогна да легна по корем върху масата.

— Пациентът обезболен ли е? — попита тя.

Макар да не можех да видя лицето й, усетих сянка на съмнение в гласа й.

— Упоен — поправи я Аруил. — Наблюдателна сте, Мола. Не, не е. Сега какво бихте направили, ако е'лир Квоте ви увери, че не се нуждае от нищо такова? Той твърди, че самоконтролът му е като на прът от рамстонска стомана и няма дори да трепне, докато го зашивате. — Тонът на Аруил беше сериозен, но успях да усетя в него скрита нотка на забавление.

Мола погледна към мен и след това обратно към Аруил.

— Бих му казала, че се държи глупаво — отвърна тя след кратко мълчание.

— А ако той продължава да твърди, че няма нужда от упойка?

Този път мълчанието на Мола беше по-дълго.

— Изглежда не кърви никак, така че бих продължила. Също така бих му дала ясно да разбере, че ако мърда много, ще го завържа за масата и ще го лекувам както намеря за подходящо за негово собствено добро.

— Хм. — Аруил изглеждаше леко изненадан от нейния отговор. — Да. Много добре. И така, Квоте, все още ли държиш да се откажеш от упойката?

— Благодаря ви — учтиво отвърнах аз, — нямам нужда от упойка.

— Много добре — каза Мола, все едно снемаше всякаква отговорност от себе си, — първо ще почистим и стерилизираме раната.