Изражението на лицето му успя да ме накара да се усмихна.

Той се обърна към младежа, който стоеше до вратата:

— Отиди и доведи следващите ре'лар от списъка. Кажи им да си донесат само каквото е необходимо за оправянето на право и плитко разкъсване.

Момчето се обърна и излезе, а стъпките му постепенно заглъхнаха в далечината.

— Ще осигуриш чудесна възможност за практика на един от моите ре'лар — весело каза Аруил. — Разрезът ти е добър и прав, с малка вероятност за усложнения. — Той мушна гърдите ми със сбръчкания си пръст и цъкна с език. — Само кости и твърде малко обвивка. За нас е по-лесно, ако има повече месо, с което да работим.

— Но — той сви раменете си почти до ушите и после отново ги отпусна — нещата невинаги са идеални. Това повече от всичко друго трябва да научи един млад медик.

Той вдигна поглед към мен, сякаш очакваше отговор. Кимнах сериозно.

Това, изглежда, го задоволи и кривата му усмивка се върна.

Обърна се и отвори шкафа, който стоеше до една от стените.

— Дай ми малко време и няма да усещаш вече паренето, което сега най-вероятно чувстваш по целия си гръб. — Той започна да дрънчи с разни шишенца, докато тършуваше из полиците.

— Всичко е наред, магистър Аруил — стоически отвърнах аз. — Можете да ме зашиете и така, както съм в момента.

Бях взел две скрупули нахлрут, които притъпяваха усещанията ми, и добре знаех, че е добре да избегна смесването им с други обезболяващи.

Той спря с ръка в шкафа и се наложи да я издърпа обратно, за да се обърне и да ме погледне.

— Някога преди шили ли са те, момчето ми?

— Да — честно признах аз.

— Без нищо, което да облекчава болката?

Кимнах отново.

Както бях седнал на масата, очите ми се падаха малко по-високо от неговите.

Той вдигна към мен скептичен поглед.

— Да видим тогава — каза така, сякаш не му се вярваше много-много.

Дръпнах крачола на панталона си над коляното, което ме накара да стисна зъби, защото движението опъваше гърба ми. Накрая успях да открия около педя от белега от външната страна на бедрото ми, където Пайк беше забил ножа си от парче стъкло още докато бях в Тарбеан.

Аруил го разгледа отблизо, като държеше очилата си с една ръка. Внимателно го мушна с пръст, преди да отсече:

— Мърлява работа — произнесе с леко отвращение.

Дотогава си мислех, че съм свършил доста добра работа.

— Конецът ми се скъса точно когато бях стигнал до средата — твърдоглаво натъртих аз. — Условията, при които ми се наложи да работя, не бяха идеални.

Аруил мълча известно време, подръпвайки с пръст горната си устна, докато ме наблюдаваше през полупритворените си клепачи.

— И тия неща харесват ли ти? — попита ме той с подозрение.

Засмях се на изражението на лицето му, но бързо спрях, когато целият ми гръб разцъфна от болка.

— Не, магистре. Просто се наложи да се погрижа за себе си колкото можех.

Той продължаваше да ме гледа и да подръпва долната си устна.

— Покажи ми къде се скъса конецът.

Показах му. Това не беше нещо, което лесно се забравя.

Той внимателно разгледа стария белег и го пипна отново, преди да вдигне поглед.

— Може и да ми казваш истината. — Той сви рамене. — Не знам. Но мисля, че ако… — Той не довърши, погледна несигурно в очите ми, след което се протегна, повдигна единия ми клепач и рече: — Гледай нагоре.

Каквото и да беше видял, то го накара да се намръщи. Взе едната ми ръка, силно натисна върха на нокътя ми и внимателно наблюдава в продължение на секунда-две. Намръщи се още повече, приближи се още до мен, хвана брадичката ми, отвори устата ми и я помириса.

— Тенасин? — попита и след това сам си отговори: — Не. Нахлрут, разбира се. Явно остарявам, щом като не можах да го забележа по-скоро. Това също обяснява защо не си оцапал с кръв цялата ми хубава и чиста маса. — Той ме погледна сериозно. — Колко?

Не виждах как бих могъл да отрека.

— Две скрупули.

Аруил помълча известно време, докато ме наблюдаваше. Малко след това свали очилата си и започна да ги търка ожесточено в ръкава си. Сложи ги отново и ме погледна право в очите.

— Не се изненадвам, че едно момче може толкова да се страхува от боя с камшик, че да вземе опиат. — Той остро ме погледна. — Но защо, ако се е страхувало толкова, си е махнало ризата преди наказанието? — Отново се намръщи. — Ще трябва да ми обясниш всичко това. Ако преди това си ме излъгал, си го признай и всичко ще е наред. Знам, че понякога момчетата разказват глупави истории — очите му проблеснаха зад стъклата на очилата, — но ако сега ме излъжеш, нито аз, нито пък някой от моите ученици ще те зашие. Няма да позволя да ме лъжат. — Той скръсти ръце пред гърдите си. — И така, обясни ми. Не разбирам какво става тук. А това ме дразни повече от всичко друго.