Някои музиканти свиреха не защото наистина се надяваха да спечелят свирките. Те свиреха, защото човек никога не знае кой може да е в „Еолиан“ точно тази нощ и да го слуша. Доброто изпълнение на една песен можеше и да не ти спечели свирките, но можеше да ти осигури покровител.

Покровител.

* * *

— Никога няма да познаеш какво чух — каза ми Симон една вечер, докато седяхме на обичайната ни пейка на площада със знамето.

Бяхме сами и Уилем си разменяше погледи със сервитьорката от „При Анкер“.

— Студентите в Мейнс чули странни неща през нощта.

— Така ли — престорих се на незаинтересуван аз.

— Да — настоя Симон. — Някои казват, че бил духът на студент, който се изгубил в сградата и умрял от глад. — Той почука с пръст по носа си като старец, който разказва история. — Казват, че и до ден-днешен се скитал из коридорите и така и не успявал да намери път навън.

— Аха.

— Други предполагат, че бил разгневен дух. Измъчвал животни, особено котки. Това студентите чуват късно през нощта — изкормени котки. Доколкото разбирам, звукът бил доста ужасяващ.

Погледнах го. Изглеждаше почти готов да избухне в смях.

— О, хайде изплюй камъчето — казах му с престорена сериозност. — Давай. Заслужил си го, след като си толкова хитър. Макар че в днешно време никой вече не използва котешки черва за струни.

Той се изкикоти, твърде доволен от себе си. Взех си от сладкишите му и го заръфах, като се надявах да му дам ценен урок по скромност.

— Значи не си се отказал?

Кимнах.

— Мислех, че може да си променил плановете си. — Симон изглеждаше облекчен. — Напоследък не съм те виждал да носиш лютнята си.

— Не е необходимо — обясних аз. — Сега, когато имам достатъчно време да се упражнявам, не е нужно да се измъквам за няколко минути при всеки удобен случай.

Група студенти минаха край нас и единият от тях помаха на Симон.

— Кога смяташ да го направиш?

— В Деня на скръбта — отвърнах аз.

— Толкова скоро? Само преди два цикъла се безпокоеше, че си позабравил свиренето. Толкова бързо ли си го припомни?

— Не съвсем — признах аз, — ще са ми необходими години, за да си припомня всичко. — Свих рамене и пъхнах остатъка от сладкиша в устата си. — Но вече ми е по-лесно. Музиката не се блъска в ръцете ми, просто… — Опитах се да му обясня, после се отказах и пак свих рамене. — Готов съм.

Честно казано, бих предпочел да се поупражнявам още месец или още цяла година, преди да заложа таланта си, но не разполагах с това време. Семестърът почти беше приключил. Нуждаех се от пари, за да отложа дълга си към Деви и да платя предстоящата такса за обучение.

Не можех да чакам повече.

— Сигурен ли си? — попита Сим. — Чувал съм да си пробват таланта хора, които са наистина добри. В началото на тоя семестър един възрастен мъж изпя песента за… за онази жена, дето съпругът й отишъл на война.

— „В селската ковачница“ — подсетих го аз.

— Както и да е — продължи Симон, без да ми обръща внимание. — Това, което имам предвид, е, че той беше наистина добър. Смях се, плаках и изпитвах болка. — Той ме погледна загрижено. — Но така и не получи сребърните свирки.

— Нали все още не си ме чувал да свиря? — прикрих собственото си безпокойство с усмивка.

— Много добре знаеш, че не съм — сърдито ми отвърна той.

Усмихнах се. Бях отказал да свиря на Уилем и Симон, докато не възвърна напълно умението си. Тяхното мнение беше почти толкова важно за мен, колкото и оценката, която щях да получа в „Еолиан“.

— Е, ще имаш тази възможност в Деня на скръбта — подразних го аз. — Ще дойдеш ли?

— Уилем също ще дойде — кимна Симон, — освен ако няма земетресение или над главите ни не се изсипе кървав дъжд.

Погледнах нагоре към залязващото слънце.

— Трябва да тръгвам — казах аз и се изправих. — Майстор се става само с упражнения.

Сим ми махна и аз се отправих към столовата, където останах само колкото да изям боба и да сдъвча едно тънко парче жилаво сиво месо. Взех със себе малкото парче хляб, при което неколцина от студентите по-наблизо ме изгледаха странно.

Отидох до леглото си и взех лютнята от сандъка край него. След това, като се сетих за слуховете, които бе споменал Сим, избрах един от по-сложните пътища до покрива на Мейнс, който криволичеше през поредица от канализационни тръби в една закътана уличка. Не исках да привличам излишно внимание към нощните си занимания там.

Докато стигна до изолирания двор с ябълковото дърво, вече се беше стъмнило напълно. Всички прозорци бяха тъмни. Погледнах надолу от ръба на покрива и не видях нищо друго освен сенки.