— Аури — извиках, — там ли си?

— Закъсня — дойде до мен леко раздразненият отговор.

— Съжалявам, искаш ли тази нощ ти да се качиш горе?

Настъпи кратка пауза.

— Не. Ти слез.

— Тази нощ луната не се вижда много — казах аз с възможно най-окуражаващия си тон. — Сигурна ли си, че не искаш да се качиш?

Чух шумолене в храстите долу и след това видях Аури да скача нагоре по дървото като катерица. Притича по ръба на покрива и се закова на място на десетина метра от мен.

Предполагам, че беше не повече от две-три години по-възрастна от мен, със сигурност не повече от двайсетгодишна. Бе облечена в дрипи, които оставяха ръцете и краката й голи, и беше по-ниска от мен с почти трийсетина сантиметра. Беше слаба. Донякъде това се дължеше на дребната й конструкция, но причината не беше само в това. Бузите й бяха хлътнали, а голите й ръце — буквално кожа и кости. Дългата й коса беше толкова тънка, че се носеше във въздуха зад нея като облак.

Отне ми доста време, докато успея да я изкарам от скривалището й. Подозирах, че някой ме слуша от двора, докато се упражнявах, но минаха почти два цикъла, преди да успея да я мярна за миг. Като видях, че беше полугладна, започнах да нося каквато храна можех да изнеса от столовата и да й я оставям. Въпреки това трябваше да мине още цял един цикъл, преди тя да се присъедини към мен на покрива, докато свирех.

През последните няколко дни дори беше започнала да говори. Очаквах, че ще бъде враждебно настроена и подозрителна, но това се оказа далеч от истината. Очите й блестяха, преливаше от ентусиазъм. Макар когато я видях за пръв път, тя да ми напомни за мен самия в Тарбеан, всъщност между нас нямаше голяма прилика. Аури беше педантично чиста и изпълнена с радост.

Тя не харесваше откритото небе, бляскавата светлина и хората. Предположих, че е студентка, която е полудяла и избягала под земята, преди да успеят да я затворят в Убежището. Не успях да науча много за нея, защото все още се стесняваше и плашеше, тя веднага хукна към подземието и не се върна в продължение на дни.

Така че сам й избрах име — Аури. Макар в сърцето си да я наричах моята малка лунна фея.

Аури се приближи още няколко крачки, спря, почака и след това отново се стрелна напред. Повтори същото още няколко пъти, докато накрая застана пред мен. Стоеше неподвижна и косата й се носеше във въздуха около нея като ореол. Държеше и двете ръце пред себе си, свити точно под брадичката. Протегна се, дръпна ме за ръкава и след това прибра ръката си.

— Какво ми донесе? — попита ме тя развълнувано.

Усмихнах се.

— А _ти_ какво ми донесе? — подразних я леко аз.

Тя се усмихна и бързо протегна ръка към мен. Нещо проблесна на лунната светлина.

— Ключ — гордо отвърна тя и ми го подаде.

Взех го и усетих приятната му тежест в ръката си.

— Много е хубав — казах аз. — Какво отключва?

— Луната — сериозно ми отвърна тя.

— Сигурно ще ми е полезен — рекох аз, докато го разглеждах.

— И аз така си помислих — кимна тя. — Така ако в луната има врата, ще можеш да я отвориш. — Тя седна с кръстосани крака на покрива и ми се ухили. — Не че бих окуражила такова безразсъдно поведение.

Приклекнах и отворих калъфа на лютнята си.

— Донесох ти малко хляб. — Подадох й комат ечемичен хляб, увит в парче плат, и бутилка вода.

— Това също е много хубаво — любезно каза тя.

Бутилката изглеждаше много голяма в ръцете й.

— Какво е това във водата? — попита ме, извади тапата и надникна в шишето.

— Цветя — отвърнах аз — и частица от луната, която не се вижда тази нощ на небето. Сложих и от нея вътре.

Тя вдигна поглед.

— Аз първа казах за луната — каза тя с нотка на упрек.

— Тогава само цветя. И отблясък от гърба на водно конче. Исках да е луната, но най-доброто, което успях да намеря, беше синкавият блясък на водното конче.

Тя надигна бутилката и отпи глътка.

— Чудесно е — рече и дръпна назад няколко кичура коса, които бяха паднали пред лицето й.

Аури разтвори плата и започна да яде. Откъсваше малки парченца от хляба и ги дъвчеше внимателно, като правеше така, че процесът на храненето изглеждаше нещо изтънчено.

— Харесвам белия хляб — охотно сподели тя между хапките.

— Аз също — рекох и седнах, — когато мога да си го позволя.

Тя кимна и огледа звездното небе и лунния сърп.

— Харесва ми и когато е облачно. Но и така е добре. Уютно е. Като Онова долу.

— Онова долу ли?

Тя рядко беше толкова разговорлива.

— Аз живея в Онова долу — с лекота отвърна тя. — Простира се навсякъде.

— Харесва ли ти там, долу?

Очите на Аури светнаха.

— Свети Боже, да, великолепно е. Можеш да разглеждаш цяла вечност. — Тя се обърна и ме погледна. — Имам новини.