— Виждате ли тезгяха?

Беше трудно да пропуснеш петнайсетте метра извит махагон, който лъкатушеше в далечния край на помещението.

— Виждате ли къде краят му завива към сцената? — Кимнах. — Виждате ли човека на столчето? Ако решите да се пробвате за свирките, трябва да говорите с него. Името му е Станчион.

И двамата извърнахме поглед едновременно. Наместих лютнята по-високо върху рамото си.

— Благодаря ти… — замлъкнах, защото не знаех името му.

— Деох — отново се усмихна той по своя успокоителен начин.

Под влиянието на някакъв внезапен вътрешен импулс аз му протегнах ръка.

— Деох означава „да пием“. Ще ми позволиш ли да те почерпя с една напитка по-късно?

Той ме изгледа продължително, преди да се засмее. Смехът му беше невъздържан и непринуден и идваше направо от гърдите му. Той топло раздруса ръката ми.

— Може и да го сторя.

Деох пусна ръката ми и погледна зад мен.

— Симон, ти ли го доведе?

— Всъщност той ме доведе. — Симон изглеждаше притеснен от кратката ми размяна на реплики с портиера, но не можах да отгатна причината за това. — Не мисля, че някой изобщо може да го заведе някъде. — Той подаде на Деох един йот.

— Вярвам ти. В него има нещо, което ми допада. Някаква магия. Надявам се да свири за нас тази вечер.

— И аз се надявам — казах и влязохме.

Огледах вътрешността на „Еолиан“ колкото можах по-небрежно.

Пред стената срещу извития махагонов тезгях се издигаше кръгъл подиум. Няколко вити стълби водеха до втори етаж, по` скоро балкон. Над него се виждаше по-малък трети етаж — нещо като мецанин, който обикаляше помещението.

Около масите навсякъде в стаята имаше столове и табуретки. В нишите, издълбани в стените, бяха наредени пейки. Симпатичните лампи бяха комбинирани със свещи и осигуряваха на стаята естествена светлина, без да изпълват въздуха с дим.

— Е, това беше хитро. — В гласа на Симон имаше обида. — Милостиви Техлу, би ли бил така любезен следващия път, когато решиш да правиш такива изпълнения, първо да ме предупредиш!

— Какво? — попитах го. — За това с портиера ли говориш? Симон, нервен си като някоя млада уличница. Той се държеше приятелски. Хареса ми. Какво лошо има в това, че му предложих напитка?

— Деох притежава това място — остро отвърна Симон. — И абсолютно мрази, когато музикантите му се подмазват. Преди дни цикъла той изхвърли един, който се опитваше да му даде бакшиш. — Той ме изгледа продължително. — Наистина го изхвърли. Толкова далеч, че почти щеше да падне във фонтана.

— О! — здравата се слисах аз.

Погледнах крадешком към Деох, който се шегуваше с някого на вратата. Видях как едрите мускули на ръцете му се свиват и отпускат, докато жестикулираше отвън.

— Видя ли ти се ядосан? — попитах Симон.

— Не, не ми се видя. И точно това е най-странното.

Уилем се приближи към нас.

— Ако двамата спрете да клюкарите и дойдете на масата, първото пиене ще е от мен, _Ихин_?

Отидохме до масата, която Уилем беше избрал. Тя беше недалеч от мястото на тезгяха, където седеше Станчион.

— Какво ще пиете? — попита ни Уилем, когато седнахме, и аз сложих калъфа с лютнята на четвъртия стол.

— Медовина с канела — отвърна Симон, без да се замисля.

— Женчо — рече Уилем с леко обвинителен тон и се обърна към мен.

— Ябълково вино — казах аз, — леко ябълково вино.

— Двама женчовци — промърмори Уил и се отправи към бара.

Кимнах към Станчион.

— А той какъв е? Мислех, че мястото е негово.

— Заедно го държат. Станчион се занимава с музикалната част.

— Има ли нещо, което трябва да знам за него? — попитах, тъй като почти катастрофалната ми среща с Деох беше изострила безпокойството ми.

— Чувал съм, че е доста приятен човек като цяло, но никога не съм говорил с него. Не прави нищо глупаво и всичко ще бъде наред.

— Благодаря — саркастично отвърнах, избутах стола си и се изправих.

Станчион беше среден на ръст и добре облечен в тъмнозелено и черно. Имаше кръгло брадато лице и малко шкембе, което се забелязваше вероятно само защото беше седнал. Той се усмихна и ми махна да се приближа със свободната си ръка. С другата държеше голяма халба.

— Здрасти — жизнерадостно рече той. — Имаш многообещаващ вид. Да не си дошъл да ни посвириш тази вечер? — многозначително повдигна вежди той.

Сега, когато бях по-близо до него, забелязах, че косата му е с лек тъмночервен оттенък, който изчезваше, ако светлината не падне под подходящия ъгъл.

— Надявам се, господине — казах аз, — макар че планирах да изчакам малко.

— О, разбира се. Ние никога не позволяваме на кандидатите да покажат таланта си преди залез-слънце. — Той направи пауза, за да отпие от напитката си, и когато завъртя глава, видях, че от ухото му висят златни свирки.