— И какви са те?

Тя отново отхапа от хляба и изчака, докато спре да дъвче, преди да отговори:

— Миналата нощ излизах. — Тя се усмихна лукаво. — От горната страна на нещата.

— Наистина ли? — удивих се аз, без да се опитвам да скрия изненадата си. — И хареса ли ти?

— Беше прекрасно. Поразгледах — продължи тя, очевидно доволна от себе си. — Видях Елодин.

— Магистър Елодин ли?

Тя кимна.

— И той ли беше… от горната страна на нещата?

Тя кимна пак и продължи да дъвче.

— Той видя ли те?

Усмивката й грейна и тя заприлича по-скоро на осемгодишна, отколкото на осемнайсет.

— Никой никога не ме вижда. Освен това той бе зает да слуша вятъра. — Тя сви ръцете си в шепи около устата и издаде свирещ звук. — Миналата нощ вятърът беше добър за слушане — добави с поверителен глас.

Докато се опитвах да схвана смисъла на казаното от нея, Аури довърши остатъците от хляба и развълнувано плесна с ръце.

— Сега свири! — задъхано извика тя. — Свири! Свири!

Аз се усмихнах и извадих лютнята от калъфа й. Не можех и да мечтая за по-ентусиазирана публика от Аури.

> 54.

> Място, където да гориш

— Днес изглеждаш различно — отбеляза Симон и Уилем изсумтя в знак на съгласие с него.

— И се чувствам различно — признах аз. — Добре, но различно.

Тримата вървяхме по прашния път към Имре.

Времето беше топло и слънчево и ние не бързахме особено.

— Изглеждаш… спокоен — продължи Симон и прокара ръка през косата си. — Де да можех и аз да съм толкова спокоен, колкото изглеждаш ти.

— Иска ми се и да се _чувствах_ толкова спокоен, колкото изглеждам — смотолевих аз.

Симон не се предаваше.

— Изглеждаш по-солиден. — Той направи гримаса. — Не. Изглеждаш… стегнат.

— Стегнат ли? — Напрежението ме накара да се засмея и това леко ме отпусна. — Как някой може да изглежда стегнат?

— Просто така — сви рамене той, — като навита пружина.

— Това е заради начина, по който се държи — намеси се Уилем нарушавайки обичайното си замислено мълчание. — Стои изправен, без да навежда врата си, и с изпънати назад рамене. — Той махна неопределено, сякаш за да илюстрира думите си. — Когато стъпва, го прави с цяло стъпало. Не само с върха на пръстите си, както когато тича, нито пък с петата, което прави, когато се колебае. Стъпва солидно, сякаш иска да обяви точно това парче земя под него за свое.

За момент се почувствах неудобно, докато напразно се опитвах да се видя как изглеждам отстрани.

— Май някой е прекарал известно време с Куклата? — косо го погледна Симон.

Уилем неопределено сви рамене и хвърли камък по дърветата край пътя.

— Каква е тая Кукла, за която говорите вие двамата? — попитах аз, донякъде за да отклоня вниманието им от себе си. — Умирам от любопитство да науча.

— Ако на някого може да се случи нещо такова, то това си ти — подкачи ме Уилем.

— Той прекарва по-голямата част от времето си в Архива — колебливо отвърна Сим, защото знаеше, че се докосва до болезнена за мен тема. — Ще ми е трудно да ви запозная, след като… е, нали знаеш…

Стигнахме до Каменния мост — древната арка от сив камък, която свързваше Университета и Имре.

Дълъг над шейсет метра от единия бряг до другия и издигащ се на около двайсет метра в най-високата си част, Каменният мост беше заобиколен с повече истории и легенди от която и да е друга забележителност на Университета.

— Плюни за късмет — настоя Уилем, когато започнахме да се изкачваме от едната страна на моста и сам последва съвета си.

Симон го последва и също се изплю от едната страна с детска жизнерадост.

Почти бях готов да кажа: „Късметът няма нищо общо с това“ — думите, които магистър Аруил строго ми беше повтарял хиляди пъти в Медика.

За момент беше на върха на езика ми да ги изрека, но се поколебах и вместо това също се изплюх.

* * *

„Еолиан“ се намираше в сърцето на Имре, входната му врата беше срещу централния павиран площад на града. Имаше пейки, няколко цъфнали дървета и мраморен фонтан. Там, към статуята на един сатир, подгонил полуголи нимфи, които само символично се опитваха да отлетят, се носеше мъгла от водни капчици. Наоколо се тълпяха добре облечени хора, като близо една трета от тях носеха един или друг музикален инструмент. Преброих най-малко седем лютни.

Когато се приближихме до „Еолиан“, портиерът докосна предната част на широкополата си шапка и направи поклон за поздрав. Беше висок поне два метра, мускулест и доста мургав.

— Ще ви струва един йот, млади господине — усмихна се той и Уилем му подаде една монета.

След това се обърна към мен със същата слънчева усмивка. Като видя калъфа на лютнята, той повдигна вежди.

— Добре е да видим ново лице. Знаете ли правилата?

Кимнах и му подадох един йот.

Той се обърна и посочи навътре.