Нито един от двама ни не се усмихна подигравателно на другия, нито пък направи обидни гримаси по негов адрес. Въпреки това тлеещата вражда помежду ни беше подновена през тези няколко минути. Не мога да кажа със сигурност кой от двама ни пръв извърна поглед.

След близо петнайсетина минути събиране на мнения Станчион отново се качи на сцената. Той се приближи до жената със златистата коса и стисна ръката й, както го бе направил и с предишния музикант. На лицето й се изписа почти същото разочарование, както и на мъжа преди нея. Станчион я изведе от сцената и купи и на нея една халба с напитка за утеха.

Скоро след този провал излезе още един доказал таланта си музикант, който свиреше на цигулка превъзходно, както и другите двама утвърдени музиканти преди него. След това Станчион изведе на сцената по-възрастен мъж, все едно той също искаше да опита да получи признание за таланта си. Обаче аплодисментите, които го посрещнаха, ме наведоха на мисълта, че той беше толкова популярен, колкото и всеки от признатите музиканти свирили преди него.

— Кой е този? — смушках Симон аз, докато мъжът с посивяла брада настройваше лирата си.

— Трепе — прошепна ми Симон в отговор, — по-точно _граф_ Трепе. Той свири тук през цялото време, от години. Велик покровител на изкуствата. Още преди години е спрял да опитва да спечели признанието на свирките. Сега просто свири. Всички го обичат.

Трепе започна да свири и аз веднага разбрах защо никога не бе спечелил свирките. Гласът му беше дрезгав и разколебан, докато дърпаше струните на лирата си. Ритъмът му се променяше постоянно и беше трудно да се разбере дали не свири грешни тонове. Песента очевидно беше съчинена от самия него и в нея ставаше дума за доста откровени разкрития, свързани с навиците на един местен благородник. Но макар композицията му да не се отличаваше с особени артистични достойнства, осъзнах, че се смея заедно с всички останали от публиката.

Когато Трепе свърши, беше възнаграден с бурни ръкопляскания. Някои удряха по масите или тропаха с крака.

Станчион отиде направо на подиума и разтърси ръката на графа, но той не изглеждаше ни най-малко разочарован от това. Станчион ентусиазирано го потупа по рамото и го поведе към тезгяха.

Моментът настъпи. Аз се изправих и взех лютнята си.

Уилем ме потупа по ръката, а Симон ми се ухили, като се опитваше да не изглежда прекалено загрижен. Кимнах мълчаливо на всеки от двамата и се отправих към празното място на Станчион в края на тезгяха, там, където той завиваше към сцената.

Попипах дебелия и тежък сребърен талант в джоба ми.

Някаква подсъзнателна частица от мен искаше да го сграбчи и да го запази за по-нататък. Но знаех, че след още няколко дни един-единствен талант няма да ми е достатъчен. С признанието на сребърните свирки щях да мога да се издържам, като свиря в местните кръчми. Ако имах късмета да привлека вниманието на някой покровител, можех да спечеля достатъчно, за да изплатя дълга си към Деви и освен това да платя таксата за обучение. Беше риск, който трябваше да поема.

Станчион с бавна и спокойна стъпка се върна обратно към мястото си при бара.

— Бих искал аз да бъда следващият, господине. Разбира се, ако нямате нищо против. — Надявах се да не изглеждам толкова нервен, колкото се чувствах.

Ръцете ми, които стискаха лютнята, бяха хлъзгави от пот.

— Имаш усет за публиката, момче — кимна той и се усмихна. — В момента тя е готова да чуе една тъжна песен. Още ли планираш да изпълниш „Савиен“?

Кимнах в отговор.

Той седна и отпи от чашата си.

— Добре тогава, нека им дадем няколко минути да се разпалят и да приключат с разговорите си.

Отново кимнах и се облегнах на тезгяха. В оставащото ми време не можах да направя нищо друго, освен безсмислено да се терзая за нещата, които нямах никаква власт да променя. Един от ключовете на лютнята ми беше хлабав и нямах пари да го поправя.

Досега на сцената не се беше появила нито една утвърдена жена музикант. Почувствах вълна на безпокойство при мисълта, че това е някаква странна вечер, в която всички признати музиканти в „Еолиан“ бяха само мъже или пък жени, които не знаят партията на Алоин.

Стори ми се, че е минало твърде малко време, когато Станчион се изправи и повдигна въпросително вежди към мен. Кимнах и взех калъфа на лютнята си, който изведнъж ми се стори ужасно опърпан. Двамата със Станчион се изкачихме по стълбите.

Веднага щом кракът ми докосна сцената, шумът в залата утихна до шепот. В същия момент нервността ме напусна, погълната от вниманието на публиката. При мен винаги е било така. Зад сцената се безпокоя и потя от притеснение. Когато изляза на сцената, съм спокоен като безветрена зимна нощ.