Това, че не се усмихна, ми подейства изнервящо. Преди винаги ми се бе усмихвал с печално подобие на усмивка и подигравка в очите.

След това видях нещо, което ме разстрои още повече — той носеше солиден квадратен калъф.

— Да не би Амброуз да свири на лира? — Въпросът ми не беше отправен към никой конкретно.

Уилем сви рамене. Изглежда, Симон се почувства неловко.

— Мислех, че знаеш — едва доловимо промълви той.

— Виждал ли си го тук преди? — попитах.

Сим кимна.

— Свири ли тогава?

— Всъщност рецитираше. Поезия. Декламираше и дърпаше струните. — Симон изглеждаше като заек, готов да побегне.

— Получи ли признание за таланта си? — мрачно попитах аз.

В този момент реших, че ако Амброуз беше член на тази група, аз не искам да имам нищо общо с нея.

— Не — измънка Симон, — опита се, но… — Не довърши, а очите му бяха леко неспокойни.

Уилем сложи ръка на рамото ми и ми махна да се успокоя.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи и се опитах да се отпусна.

Бавно осъзнах, че всичко това нямаше значение. В най-добрия случай просто повишаваше залога тази вечер. Амброуз не можеше да стори нищо, което да попречи на свиренето ми. Щеше да бъде принуден да гледа и слуша. Да ме слуша как свиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, защото сега вече нямаше никакво съмнение коя песен щях да изпълня тази нощ.

* * *

Вечерното представление започна с един от доказалите таланта си музиканти от тълпата. Той имаше лютня и показа, че може да свири толкова добре, колкото всеки Едема Рух. Втората му песен беше още по-добра — никога преди това не я бях чувал.

Имаше интервал от около десет минути, преди да извикат друг утвърден музикант да пее на сцената. Този мъж имаше комплект тръстикови свирки и свиреше с тях по-добре от всеки друг, който някога бях чувал. След това изпя един запомнящ се химн в минорна тоналност. Нямаше инструменти — само високият му, чист глас, който се издигаше и се рееше като звука на свирките, на които бе свирил преди това.

Беше ми приятно да видя, че талантливите музиканти бяха точно толкова добри, колкото бях чувал, че са. Но едновременно с това и собственото ми безпокойство нарастваше. Отличните изпълнения изискваха да си наистина добър, за да опиташ късмета си. Ако вече не бях решил да изсвиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, воден от злостни лични подбуди, тези изпълнения щяха да ме убедят да се откажа от нея.

Последва нова пауза от пет-десет минути. Дадох си сметка, че Станчион нарочно вмъква паузи, за да даде възможност на публиката да се размърда и да вдигне шум между песните. Човекът си знаеше работата. Зачудих се дали някога не е бил член на трупа.

След това дойде време за първия опит за вечерта. Станчион изведе на сцената един брадат трийсетинагодишен мъж и го представи на публиката. Свиреше на флейта. Беше добър. Изпълни две кратки песни, които знаех, и трета, която не ми беше позната. Свири общо в продължение на около двайсет минути и успях да доловя само една малка грешка.

След аплодисментите флейтистът остана на сцената, докато Станчион обикаляше из тълпата зрители и ги разпитваше за мненията им. Едно момче от персонала донесе на флейтиста чаша вода.

Накрая Станчион се върна на подиума. Залата утихна, когато собственикът се доближи и тържествено стисна ръката на мъжа. Лицето на музиканта помръкна, но той успя да се усмихне тъжно на публиката и да й кимне. Станчион го съпроводи, докато слизаше от сцената, и му купи нещо в голяма халба.

Следващият кандидат беше пищно облечена млада жена със златиста коса. След като Станчион я представи, тя изпя една ария с толкова ясен и чист глас, че за момент забравих за безпокойството си и се отпуснах, запленен от песента й. В продължение на няколко благословени мига забравих за всичко и не можех да правя нищо друго, освен да я слушам.

За съжаление песента свърши твърде бързо, като ме остави с нежно чувство в гърдите и леко парене в очите. Симон подсмръкна и смутено потри лицето си.

След това тя изпя втора песен, като си акомпанираше на арфа. Наблюдавах я внимателно и трябва да призная, че не го правех само заради музикалните й способности. Косата й беше с цвят на зряла пшеница. От мястото си на около десетина метра от сцената можех да видя чистата синева на нейните очи. Имаше гладки ръце и малки, деликатни длани, които чевръсто се движеха по струните. И начинът, по който държеше арфата между краката си, ме караше да мисля за… ами за нещата, за които непрекъснато мисли всяко петнайсетгодишно момче.

Гласът й беше толкова очарователен, колкото и при първото изпълнение. Извикваше болка в сърцето. За съжаление свиренето й не беше толкова добро. По средата на втората песен тя изсвири няколко грешни тона, за момент загуби увереност, след това успя да се окопити и да завърши изпълнението си.

Този път паузата, докато Станчион обикаляше из публиката, се оказа по-дълга.

Обиколи и трите нива на „Еолиан“, като разпита всички — и млади, и стари, музиканти или не.

Докато наблюдавах жената, Амброуз улови погледа й и отправи една от своите усмивки, които ми изглеждаха толкова мазни, а жените намираха за толкова очарователни. След като отмести поглед от нея, очите му се насочиха към моята маса, докато накрая погледите ни не се срещнаха. Усмивката му помръкна и ние дълго и безизразно се гледахме един друг.