Поклатих глава.

— Беше ми забранено да ходя там — отвърнах аз. — Прекарал съм общо около два часа в Архива и през половината от това време всъщност ме изхвърляха от там.

— Чух за това — бавно кимна Деви, — но човек никога не знае кои слухове са истина. Значи сме горе-долу в едно и също положение.

— Бих казал, че твоето е малко по-добро — казах аз, като погледнах към лавиците. — Тук имаш Текам и „Хероборика“.

Прегледах всички заглавия в търсене на нещо, което би могло да ми даде информация за амирите или чандрианите, но нищо не изглеждаше особено обещаващо.

— Имаш и „Размножителните навици на обикновените дракуси“. Точно нея четях, когато ме изритаха от Архива.

— Това е последното издание — гордо каза тя. — Има нови гравюри и раздел, посветен на Фаен-Моите.

Погладих книгата с пръсти и отстъпих назад.

— Хубава колекция.

— Е — подкачи ме тя, — ако ми обещаеш да си държиш ръцете където трябва, можеш да идваш тук и да четеш от време на време. Ако донасяш лютнята си, за да ми посвириш, може дори да ти заема една-две книги, стига да ми ги върнеш навреме. — Тя ми се усмихна мило. — Ние, изгнаниците, трябва да си помагаме един на друг.

Докато вървях по дългия път обратно към Университета, през цялото време се чудех дали Деви флиртуваше с мен или просто се държеше приятелски. В края на разстоянието от близо пет километра още не бях сигурен какъв беше отговорът. Споменавам това, за да изясня нещо. Бях умен — процъфтяващ герой с Алар, здрав като парче рамстонска стомана. Но преди всичко бях само едно петнайсетгодишно момче. Когато ставаше въпрос за жени бях като агне, изгубено в гората.

* * *

Намерих Килвин в кабинета му да гравира руни в една стъклена полусфера за поредната окачена лампа. Почуках леко на отворената врата.

Той вдигна поглед към мен.

— Е'лир Квоте, изглеждаш по-добре.

Отне ми известно време, докато се сетя, че той говори за времето отпреди три цикъла, когато ми беше забранил да работя в Рибарника, след като Уилем ме беше изпортил.

— Благодаря ви, господине. Чувствам се по-добре.

Той многозначително поклати глава.

Бръкнах в кесията си.

— Искам да уредя дълга си към вас.

— Нищо не ми дължиш — изсумтя Килвин и отново сведе поглед към масата и проекта в ръцете си.

— Тогава моя дълг към работилницата — настоях аз. — От известно време се възползвах от добрия ви нрав. Колко дължа за материалите, които използвах за моите занимания с Манет?

Килвин продължи да работи.

— Един талант, седем йота и три пенита.

Точността на цифрата ме порази, тъй като той изобщо не беше проверявал регистъра в склада. Стреснах се при мисълта за всичко онова, което едрият като мечок мъж носи в главата си.

Извадих необходимата сума от кесията си и поставих монетите върху един от ъглите на масата, където нямаше чак толкова много натрупани неща.

Килвин им хвърли един поглед.

— Е'лир Квоте, надявам се почтено да си спечелил тези пари.

Тонът му беше толкова сериозен, че ме накара да се усмихна.

— Спечелих ги, след като свирих в Имре миналата нощ.

— Толкова добре ли се плаща за музиката от другата страна на реката?

Продължих да се усмихвам и безгрижно свих рамене.

— Не знам дали ще правя това всяка вечер. Все пак това беше едва първият ми път.

Килвин издаде звук, който беше нещо средно между пръхтене и пухтене и отново насочи вниманието към работата си.

— Май си се заразил от високомерието на Елкса Дал. — Той внимателно начерта една линия върху стъклото. — Прав ли съм да предположа, че вечерите вече няма да работиш при мен?

Бях толкова изненадан, че ми беше нужно известно време, за да си поема дъх.

— Не… Не бих… Дойдох тук, за да говоря с вас за…

_„За това да се върна на работа в работилницата.“_ Изобщо не ми беше минала мисълта, че мога да не работя за Килвин.

— Очевидно твоята музика ти носи повече печалба, отколкото работата тук. — Той многозначително погледна монетите върху масата.

— Но аз _искам_ да работя тук! — настоях с нещастен вид.

Лицето на Килвин разцъфна в широка усмивка.

— Добре. Не бих искал да те изгубя от другата страна на реката. Музиката е чудесно нещо, но металът е по-траен.

Той удари масата с два от огромните си пръсти, за да подчертае думите си. След това ми махна да си тръгвам с ръката, с която държеше недовършената си лампа.

— Отивай. Не закъснявай за работа или ще те оставя да лъскаш бутилки и да смилаш руда още цял един семестър.