Когато си тръгнах, се замислих върху онова, което беше споменал Килвин. То беше първото, което той ми бе казал, без да се съглася с него от цялото си сърце.

_„Металът ръждясва, а музиката трае вечно“_ — помислих си аз.

Времето щеше да покаже кой от двама ни е прав.

* * *

След като напуснах Рибарника, се отправих право към „Кон и четворка“ — без съмнение най-добрата странноприемница от тази страна на реката. Съдържателят беше едър, плешив мъж на име Каверин. Показах му сребърните си свирки и се спазарих за петнайсет приятни минути.

Крайният резултат беше, че за три вечери свирене от всеки цикъл получих безплатна стая и храна. Кухнята на „Четворката“ беше забележително добра и моята стая всъщност беше малък апартамент със спалня, тоалетна и всекидневна. Голяма крачка напред от тясното ми легло в Мюз.

Но най-доброто от всичко беше, че щях да печеля по два сребърни таланта всеки месец.

Това беше едва ли не нелепо огромна сума за човек като мен, който толкова дълго е бил беден. И тя беше в допълнение на всички подаръци или бакшиши, които можех да получа от заможните клиенти.

Като свирех тук, работех в Рибарника и с богат покровител на хоризонта, вече нямаше да съм принуден да живея като бедняк.

Щях да мога да си купя неща, от които отчаяно се нуждаех — още един кат дрехи, няколко сносни пера и хартия, нови обувки…

Ако никога не сте били отчайващо бедни, се съмнявам, че бихте могли да разберете какво облекчение изпитвах. От месеци очаквах да се случи неизбежното, защото знаех, че и най-малката неприятност може да ме разори. Но сега нямаше да се налага всеки ден да се безпокоя за таксата за следващия семестър или лихвата за заема от Деви. Вече не бях заплашен от опасността да бъда принуден да напусна Университета.

Поръчах си възхитителна вечеря — пържола от еленово месо със зелена салата и купа деликатно подправена доматена супа. Освен това хапнах и свежи праскови, сливи и бял хляб със сладко масло.

Макар да не го бях поръчвал, ми сервираха няколко чаши превъзходно тъмно винтишко вино.

След това се оттеглих в стаята си, където спах като мъртъв в новото си широко пухено легло.

> 61.

> Магарето Магаракис

След като приемните изпити бяха вече зад гърба ми, нямах други задължения, докато не започнеше есенният семестър. Прекарах дните, които оставаха дотогава, в опити да си отспя, в работа при Килвин и в основателна радост от новия си луксозен апартамент в „Кон и четворка“.

Освен това прекарвах голяма част от времето си в ходене до Имре и обратно, обикновено под претекст, че посещавам Трепе и се наслаждавам на компанията на останалите музиканти в „Еолиан“. Но истината зад всички тези истории беше, че се надявах да открия Дена.

Но старателните ми опити не доведоха до никакъв резултат. Тя сякаш беше изчезнала от града. Разпитах няколко души, на които имах доверие, че няма да започнат да клюкарстват за това, но никой от тях не знаеше повече отколкото Деох. По едно време мислех да попитам Совой за нея, но после прецених, че идеята не е добра.

След шестото си безплодно ходене до Имре реших да се откажа от търсенето. След деветото вече бях убеден, че само си губя ценното време. А след четиринайсетото осъзнах дълбоко в себе си, че няма да я намеря. Тя наистина беше заминала. Пак.

* * *

По време на едно от посещенията ми в „Еолиан“ в напразен опит да открия Дена научих неприятни новини от граф Трепе. Както изглежда, Амброуз, първородният син на богатия и влиятелен барон Джакис, сериозно се бе заел да злослови за мен сред социалните кръгове на Имре. Той разпространяваше слухове, отправяше заплахи и, общо казано, беше настроил благородниците срещу мен. Макар да не можеше да ми попречи да спечеля уважението на останалите музиканти, очевидно _можеше_ да ми попречи да си намеря богат покровител. За пръв път добих някаква представа какви неприятности може да причини Амброуз на човек като мен.

Трепе се държеше мрачно и извинително, докато аз кипях от възмущение.

Заедно изпихме неразумно голямо количество вино и мърморехме срещу Амброуз Джакис. Накрая извикаха Трепе на сцената, където той изпя една язвителна песничка, която сам беше измислил, за да осмее един от членовете на съвета на Тарбеан. Публиката я посрещна с много смях и аплодисменти.

Не ми беше нужно много повече от това, за да започна да композирам песен за Амброуз. Трепе беше непоправим клюкар с вкус към неприличните намеци, а на мен винаги ми се беше удавало да измислям запомнящи се мелодии. Необходим ни беше по-малко от час, за да сътворим нашия шедьовър, който с любов озаглавихме „Магарето Магаракис“.

На пръв поглед това беше малка неприлична песничка за едно магаре, което искало да стане арканист. Нашият изключително фин намек за фамилното име на Амброуз избягваше директното му назоваване. Но всеки с малко ум в главата можеше да се сети за кого става дума.

Беше вече доста късно, когато Трепе и аз излязохме на сцената и не бяхме единствените, които си бяха пийнали порядъчно. По-голямата част от публиката се смя, аплодира ни бурно и ни извика на бис. Изпяхме песента отново и всички пяха припева заедно с нас.