— Това пред вас е копието на песента — разпалено каза Амброуз. — Това е клевета. Позори доброто ми име. Това е срамно поведение за един член на Арканум. — Той преглътна и стисна челюсти. — Това е всичко.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита — обърна се към мен ректорът.

— Беше проява на лош вкус, ректоре, но аз не очаквах, че ще се разпространи. Всъщност съм я пял само веднъж.

— Съгласен съм. — Ректорът погледна надолу към листа пред себе си и се прокашля. — Ре'лар Амброуз, ти магаре ли си?

Амброуз се вцепени.

— Не, господине — отвърна той.

— Полудяваш ли при звука от… — Той отново се прокашля и прочете направо от текста пред него: — „съскането на камшика“?

Няколко от магистрите едва успяваха да сдържат усмивките си. Елодин открито се хилеше.

— Не, господине — изчерви се Амброуз.

— Тогава се страхувам, че не разбирам какъв е проблемът — отсече ректорът и остави листа върху масата. — Предлагам обвинението в неподобаващо поведение да бъде заменено с „непристойно държане“.

— Подкрепям — рече Килвин.

— Всички ли са съгласни?

Всички вдигнаха ръце с изключение на Хеме и Брандеур.

— Решението е взето. Наказанието се определя на официално извинително писмо, поднесено на…

— За бога, Артър — намеси се Хеме. — Нека поне писмото да бъде публично достояние.

Ректорът изгледа гневно Хеме и след това сви рамене.

— … официално извинително писмо, съобщено публично преди есенния семестър. Всички ли са съгласни? — вдигнаха се всички ръце. — Решението е взето.

Ректорът се приведе напред на лакти и погледна надолу към Амброуз.

— Ре'лар Амброуз, в бъдеще се въздържай да ни губиш времето с лъжливи обвинения.

Можех да усетя гнева, който струеше от Амброуз. Беше като да седиш близо до огъня.

— Да, господине.

Преди да успея да изпитам задоволство от думите му, ректорът се обърна към мен:

— А ти, Квоте, в бъдеще да се държиш по-благоприлично.

Впечатлението от строгите му думи донякъде беше развалено от факта, че до него Елодин беше започнал весело да си тананика мелодията на „Магарето Магаракис“.

Сведох поглед, като се опитвах с всичка сила да сдържа усмивката си.

— Да, господине.

— Свободни сте.

Амброуз се завъртя на пети и се втурна към вратата, но преди да успее да излезе, Елодин започна да си пее на глас:

P>

Той е породисто магаре, то се вижда от походката му!

И само за едно медно пени ще ви позволи да го яхнете!

P$

* * *

Мисълта, че трябва да напиша публично извинение, беше унизителна за мен. Но както казват, най-доброто отмъщение към враговете ти е да живееш добре. Така че реших да не обръщам внимание на Амброуз и да се наслаждавам на новия си луксозен начин на живот в „Кон и четворка“.

Но отмъщението ми трая само два дни. На третия странноприемницата вече имаше нов собственик. Нисичкият, весел Каверин беше заменен от висок слаб мъж, който ме уведоми, че вече няма нужда от услугите ми. Беше ми казано да освободя стаите преди падането на нощта.

Беше дразнещо, но знаех най-малкото четири или пет странноприемници с подобно ниво на качество, които биха се зарадвали на възможността да наемат музикант със сребърни свирки.

Но съдържателят на „Бодливата зеленика“ отказа да разговаря с мен.

„Белият елен“ и „Короната на кралицата“ бяха доволни от своите сегашни музиканти. Чаках повече от час в „Златното пони“, преди да осъзная, че съм получил учтив отказ. Когато ме отпратиха и в „Кралския дъб“, вече бях бесен.

Това беше работа на Амброуз. Не знам как го беше постигнал, но знаех, че той стои в дъното. Вероятно с подкупи или беше пуснал слух, че всяка странноприемница, която наеме еди-кой си червенокос музикант, ще загуби голям брой заможни благородни клиенти.

И така, започнах да обикалям останалите странноприемници от тая страна на реката. Всички първокласни вече ми бяха отказали, но оставаха още много уважавани места.

През следващите няколко часа опитах в „Овчарска отмора“, „Главата на глигана“, „Кучето в стената“, „Петолинието“ и „Наметалото“.

Амброуз беше проявил голямо старание — нито една от странноприемниците не беше заинтересована.

Докато стигна до „При Анкер“, вече беше се стъмнило и единственото, което ме караше да продължавам да опитвам, беше гневът. Бях решен да опитам и последната странноприемница от тая страна на реката, преди да прибягна отново към плащането за храна и легло.