Точно преди да вляза в странноприемницата, видях самия Анкер, който се беше качил на стълба и заковаваше едно дълго парче от кедровата обшивка обратно на мястото му. Той свали поглед надолу към мен, когато застанах в основата на стълбата.

— Значи ти си този — каза той.

— Моля? — озадачих се аз.

— Един човек се отби и ми каза, че ако наема млад червенокос младеж, това ще ми създаде цял куп неприятности. Като гледам, ти си тоя младеж — кимна той към лютнята ми.

— Ами тогава — казах аз и нагласих ремъка на лютнята на рамото си — няма да ви губя времето.

— Още не си го направил — рече той, слезе от стълбата и избърса ръце от ризата си. — Това място има нужда от малко музика.

— Не се ли безпокоите? — изпитателно го погледнах аз.

— Проклетите малки досадници си мислят, че могат да купят и слънцето, нали? — изплю се той.

— Точно този вероятно би могъл да си го позволи — мрачно рекох аз, — че и луната в добавка, та да си има пълен комплект.

— На мен нищо не може да ми стори — изсумтя подигравателно Анкер. — Не обслужвам хора като него, че да ми прогони клиентите. А мястото си е лично мое, тъй че не може да го купи и да ме уволни, както стори с клетия старец Каверин…

— Някой е купил „Кон и четворка“?

— Не знаеше ли? — изгледа ме учудено Анкер.

Бавно поклатих глава. Нужно ми беше време, за да смеля тази информация. Амброуз беше купил „Кон и четворка“ само и само да ме остави без работа. Не, беше твърде хитър, за да го направи директно. По-вероятно беше дал пари назаем на приятел, под формата на инвестиция.

Колко ли му бе струвало? Хиляда таланта? Пет хиляди?

Дори не можех да предположа колко би струвала странноприемница като „Кон и четворка“. Още по-обезпокоителното беше, че бе успял да го направи толкова бързо.

Нещата започваха да ми се изясняват. Знаех, че Амброуз е богат, но, честно казано, в сравнение с мен _всеки_ друг беше богат. Никога не се бях замислял _колко_ богат всъщност е той или _как_ би могъл да използва състоянието си срещу мен. Бях получил урок за това какво влияние можеше да има един първороден син на заможен барон.

За пръв път бях доволен, че в Университета имаше строги правила за поведение. Щом Амброуз беше готов да направи това, можех само да гадая какви драстични мерки би предприел, ако не трябваше поне привидно да се държи вежливо с мен.

Една млада жена се облегна на външната врата на странноприемницата и ме изтръгна от мислите ми.

— Проклет да си, Анкер! — изкрещя тя. — Нямам намерение да мъкна всичко, докато ти си стоиш там и си чешеш задника! Ела тук!

Анкер измърмори нещо под носа си, взе стълбата и я прибра зад ъгъла на тясната уличка.

— И какво изобщо правиш с тоя младеж? Да не си уреждаш среща с майка му?

Когато Анкер отвори вратата на кръчмата, от там до улицата се дочу тихият шум на множество разговори.

— Ще ми е любопитно да чуя тая песен — ухили се той. — Защо не дойдеш да я изсвириш?

— Ако наистина сте сигурен, че го искате — отвърнах аз, като не можех да повярвам на късмета си. — Това със сигурност ще ви донесе неприятности.

— Неприятности — засмя се той, — какво знае момче като теб за неприятностите? Имал съм неприятности още преди да се родиш. Имал съм неприятности, за които дори нямаш думи, с които да ги опишеш. — Той се обърна към мен, като продължаваше да стои на прага на вратата. — Доста време мина, откакто тук редовно се е свирила музика. Не мога да кажа, че това ми харесва. Истинската кръчма трябва да има музика.

— Виж, с това не мога да не се съглася — усмихнах се аз.

— Истината е, че бих те наел дори само за да натрия носа на тоя богат глупак — рече Анкер. — Но ако свиренето ти струва… — Той бутна вратата по-широко и превърна думите си в покана.

Помирисах миризмата на дървени стърготини, потта на отрудени хора и печен хляб.

До края на нощта всичко вече беше уредено. В замяна на моето свирене четири нощи за цикъл получих малка стаичка на третия етаж и уверението, че ако съм наблизо, когато сервират храната, мога да опитам всичко, което ври в котлето.

Без съмнение Анкер щеше да се възползва от услугите на признат музикант на много изгодна цена, но въпреки това аз бях щастлив да сключа тази сделка. Всичко беше по-добро от връщането в Мюз и мълчаливия присмех на съквартирантите ми.

Таванът на стаичката ми бе наклонен в два от ъглите и я правеше да изглежда дори още по-малка, отколкото беше в действителност. И би изглеждала направо задръстена, ако в нея нямаше съвсем оскъдна мебелировка — малко бюро с дървен стол и един рафт над него. Леглото беше точно толкова твърдо и тясно, колкото леглата в Мюз.