— … разля я навсякъде — чу се глас, когато двама по-възрастни студенти влязоха в залата. По скъпите им дрехи разбрах, че са благородници, и макар да не викаха, те и не полагаха никакви усилия да говорят тихо. — Анисат го накара да почисти мръсотията, преди да го пусне да си върви. Ще мирише на пикня няколко дни.

— Какво има за гледане тук? — попита Симон, свел поглед към страницата. — Виждам само неговото име и дати.

— Не в средата, погледни горе, по краищата на страницата. — Посочих декоративната украса. — Ето тук.

— Готов съм да заложа един драб, че малкото псе ще се отрови, преди семестърът да е свършил — додаде другият студент. — Ние някога били ли сме толкова глупави?

— Все още не виждам нищо — тихо каза Симон и, объркан, се подпря на лакти върху масата. — Доста е красив, ако си падаш по тези неща, но аз никога не съм бил голям почитател на цветните надписи.

— Можем да отидем в „Двете пенита“ — продължаваше разговорът през няколко маси, предизвиквайки раздразнени погледи от останалите студенти. — Там имат едно момиче, което свири на гайда. Кълна се, че никога не си виждал друга като нея. А Линтен каза, че ако имаш малко сребро, тя… — Гласът му се снижи до заговорнически шепот.

— Тя какво? — попитах аз, като се намесих в разговора им възможно най-грубо.

Нямаше нужда да крещя. В „Томове“ даже и когато говориш нормално, гласът ти се чува из цялата зала.

— Опасявам се, че не успях да чуя добре края.

Двамата ме изгледаха с оскърбен вид, но не отговориха.

— Какво правиш? — изсъска ми смутено Сим.

— Опитвам се да ги накарам да млъкнат — отвърнах аз.

— Просто не им обръщай внимание — смъмри ме той. — Ето, нали гледам проклетата ти книга. Покажи ми какво искаш да видя.

— Гибеа сам е правел рисунките за своите дневници — обясних аз. — Това е оригинал, така че е логично сам да е украсил страниците, нали? — Сим кимна и махна косата от очите си. — Какво виждаш тук? — Бавно посочих с пръст една част от украсата, после друга. — Виждаш ли го?

Сим поклати глава.

Посочих отново, този път по-точно.

— Ето тук — казах аз — и там, в ъгъла.

Очите му се разшириха.

— Букви! И… В… — Той направи пауза, за да ги разчете. — _Иваре еним еуге._ Значи затова бълнуваше през цялото време. — Отблъсна книгата встрани. — И какво искаш да ми кажеш, като изключим това, че той е почти неграмотен на темски език?

— Не е темски — изтъкнах аз. — Това е тема — архаичен език.

— И какво означава? — Сим вдигна поглед от книгата и сбърчи чело. — Към общото благо?

Поклатих глава.

— За общото благо — поправих го аз. — Не ти ли звучи познато?

— Не знам още колко време ще бъде там — продължаваше единият шумен студент. — Ако я изпуснеш, ще съжаляваш.

— Казах ти, че тази нощ не мога. Може би в нощта на фелинг. Тогава ще бъда свободен.

— Трябва да отидеш преди това — намесих се аз. — „Двете пенита“ е претъпкана в нощта на фелинг.

Двамата ми хвърлиха раздразнени погледи.

— Гледай си твоята работа, кучи сине — процеди през зъби по-високият.

Това ме вбеси още повече.

— Съжалявам, на мен ли говорите?

— Как ти се _струва_, дали говорим на теб? — язвително рече той.

— _Струва_ ми се, че говорите на мен — отбелязах аз. — Щом като ви чувам през три маси, значи очевидно искате да съм част от разговора ви. — Прочистих си гърлото. — Единствената друга причина е да сте толкова тъпи, че да не знаете, че в „Томове“ се говори тихо.

Лицето на високия стана аленочервено и той се приготви да отвърне, но приятелят му му прошепна нещо в ухото и двамата си събраха книгите и си тръгнаха. Когато вратата се затвори след тях, в помещението се разнесоха откъслечни тихи ръкопляскания. Усмихнах се на своята публика и й помахах с ръка.

— Писарите щяха да се погрижат за това — тихо ме укори Сим, когато отново се наведохме над масата, за да говорим.

— Писарите не направиха нищо по въпроса — подчертах аз. — А и сега вече отново е тихо и това е важното. И така, за какво ти напомнят думите „За общото благо“?

— За амирите, разбира се — отсече той. — Напоследък говориш само за тях. Какво искаше да ми кажеш?

— Исках да ти кажа — развълнувано прошепнах аз, — че Гибеа е бил таен член на ордена на амирите.

— Това е малко прекалено — погледна ме скептично Сим, — но предполагам, че е възможно. Било е петдесет години, преди амирите да бъдат отречени от църквата. Тогава те вече са били доста покварени.

Исках да изтъкна, че Гибеа не е бил непременно покварен. Той е преследвал целите на амирите, свързани с общото благо. Макар експериментите му да са били ужасяващи, работата му е довела до почти немислим напредък в медицината. През стотиците години, минали оттогава, трудът му вероятно е спасил десет пъти повече животи от погубените от него.