— В името на гърдите и зъбите на Техлу! — възкликна Деви. — Какво правиш навън в това време?

— Мислех си…

— Явно не си мислил — пренебрежително ме прекъсна тя. — Влизай вътре.

Пристъпих в къщата. От мен капеше вода, а качулката на плаща бе залепнала за главата ми. Деви затвори вратата след мен, след което я заключи и залости. Когато се огледах наоколо, забелязах, че е добавила втора лавица за книги, макар и все още почти празна. Преместих тежестта си на другия крак и от плаща ми се свлече голяма купчина киша, която направи мокро петно на пода.

Деви ме изгледа продължително и безстрастно. Видях огън, който пропукваше зад решетката в другия край на стаята, близо до бюрото й, но тя с нищо не показа, че мога да вляза по-навътре в помещението. Затова останах там, където бях, треперещ под стичащата се от мен вода.

— Никога не правиш нещата по лесния начин, нали? — попита ме Деви.

— Има ли лесен начин? — на свой ред попитах аз.

Тя не се засмя.

— Ако си мислиш, че да се появиш тук полузамръзнал като пребито куче, ще промени отношението ми към теб, страшно се… — Тя не довърши и ме изгледа продължително и замислено.

— Проклета да съм! — възкликна с изненада в гласа. — Всъщност наистина ми е приятно да те гледам в този вид. Това повдигна духа ми до почти неподозирани висини.

— В действителност намерението ми не беше такова — отвърнах аз, — но те разбирам. Ще помогне ли, ако освен това се разболея ужасно?

Деви се замисли.

— Може би — призна тя. — Покаянието включва и известна доза страдание.

Кимнах, тъй като нямаше нужда да полагам усилия, за да изглеждам плачевно. Несръчно порових в кесията с измръзналите си пръсти и извадих малка бронзова монета, която преди няколко нощи бях спечелил от Сим на игра на дъх с ниски залози.

Деви я взе.

— Монетата на покаянието — отбеляза тя, без да се впечатли особено. — Това да не е някакъв символ?

Свих рамене и на пода изпопада още киша.

— Донякъде — рекох аз. — Мислех да отида при някой сараф и да уредя целия си дълг към теб в монети на покаянието.

— Какво те спря? — поинтересува се Деви.

— Осъзнах, че това само ще те подразни — признах аз, — а и не ми се искаше да плащам пари и на сарафа. — Преборих се с желанието да хвърля изпълнен с копнеж поглед към камината. — Прекарах доста време в опити да измисля някакъв жест, който би бил подходящо извинение към теб.

— И реши, че е най-удачно да дойдеш тук в най-отвратителното време от годината?

— Реших, че е най-добре да поговорим — отвърнах аз. — Лошото време беше просто щастлива случайност.

Деви се намръщи и се обърна към камината.

— Ела тогава. — Тя отиде до скрина близо до леглото, извади дебела синя памучна роба, подаде ми я и посочи към една затворена врата. — Отиди да свалиш мокрите си дрехи. Изстискай ги в легена, иначе ще има дълго да се сушат.

Направих каквото ми каза. След това донесох дрехите и ги провесих върху закачалката пред камината. Усещането да стоя до огъня беше прекрасно. На светлината от пламъците видях, че в действителност кожата под ноктите ми е леко посиняла.

Макар да исках да се помотая, за да се стопля, се присъединих към Деви на бюрото й. Забелязах, че повърхността му е изтъркана с шкурка и лакирана отново, въпреки че овъгленият черен пръстен все още личеше на мястото, където „бедното момче“ бе обгорило дървото.

Почувствах се доста уязвим, облечен само в робата, която тя ми беше дала, но нямаше какво да сторя по въпроса.

— При предишната ни… среща — подхванах аз, като с мъка се сдържах да не погледна към овъгления пръстен върху бюрото й — ти ме уведоми, че в края на семестъра ще ти дължа цялата сума по моя заем. Съгласна ли си да обсъдим отново това?

— Малко е вероятно — хладно отбеляза Деви. — Но имай предвид, че ако не можеш да уредиш сметката си с пари, все още има определена информация, която ми е нужна. — Усмихна ми се язвително и хищно.

Кимнах — тя все още искаше да получи достъп до Архива.

— Надявах се, че ще се съгласиш да обмислиш отново цялата работа сега, след като знаеш всичко — казах аз. — Някой извършваше „злонамерена постъпка“ спрямо мен. И аз трябваше да съм сигурен, че кръвта ми е в безопасност.

Погледнах я въпросително. Деви сви рамене, без да сваля лактите си от бюрото, а на лицето й бе изписано пълно безразличие.

— Освен това — продължих аз и я погледнах право в очите — напълно е възможно безразсъдното ми поведение донякъде да се е дължало на продължаващия ефект от алхимичната отрова, която ми бе дадена по-рано този семестър.

— Какво? — Лицето на Деви се скова.

Значи не е знаела. Изпитах известно облекчение.

— Амброуз е уредил да ме упоят с „топката от сливи“ около час преди приемния ми изпит — обясних аз. — А ти си тази, която му е продала формулата.

— Доста си нагъл! — Върху лицето на Деви, което беше като на малка фея, се изписаха обида и възмущение, но те не бяха достатъчно убедителни.