Ала се съмнявах, че Сим ще одобри гледната ми точка, затова казах само:

— Покварен или не, той е бил таен член на ордена на амирите. Защо иначе би скрил тяхното кредо на първата страница от своя дневник?

— Добре, той е бил един от амирите — сви рамене Симон. — Какво от това?

Вдигнах безсилно ръце и се помъчих да говоря тихо:

— Това означава, че орденът е имал тайни членове, преди църквата да се отрече от него! Означава, че когато първосвещеникът ги е разпуснал, амирите са имали скрити съюзници. Съюзници, при които са можели да се чувстват в безопасност. Това ще рече, че амирите може все още да съществуват тайно и да продължават ловко да преследват своите цели.

Забелязах как изражението на Симон се промени. В началото помислих, че е готов да се съгласи с мен, но усетих как космите по врата ми настръхват и осъзнах каква е истината.

— Здравейте, магистър Лорен — почтително поздравих аз, без да се обръщам.

— Разговорите със студенти, които седят на други маси, не са позволени — обади се той зад гърба ми. — Отстранявам те за пет дни.

Кимнах и двамата със Симон се изправихме и си събрахме нещата. Магистър Лорен протегна дългата си ръка към мен.

Подадох му дневника на Гибеа, без да кажа каквото и да е, и минута по-късно примигвахме на студената светлина на зимното слънце пред вратите на Архива. Придърпах плаща по-плътно около тялото си и тропнах с крака, за да изтръскам снега от тях.

— Отстраниха те — рече Симон. — Много умно, няма що.

Свих рамене, бях по-смутен, отколкото исках да си призная. Надявах се някой от другите студенти да обясни, че всъщност се опитвах да възстановя тишината, а не обратното.

— Просто исках да направя необходимото.

Симон се засмя и ние се отправихме полека към „При Анкер“. Той весело ритна една пряспа.

— Светът има нужда от хора като теб — отбеляза с глас, който ме наведе на мисълта, че е изпаднал в настроение да философства. — Ти вършиш нещата докрай. Невинаги по най-добрия или най-разумния начин, но въпреки това ги вършиш. Рядко се среща такова същество като теб.

— Какво искаш да кажеш? — Думите му възбудиха любопитството ми.

Сим сви рамене.

— Днес например. Нещо те дразни, някой те обижда и ти реагираш веднага. — Той бързо махна с ръка. — Веднага знаеш как да постъпиш. Никога не се колебаеш, просто реагираш на момента. — Замисли се за момент. — Предполагам, че някога амирите са били същите. Не е чудно, че хората са се страхували от тях.

— Невинаги съм напълно сигурен в себе си — признах аз.

— Намирам това за странно успокоително — усмихна се Симон.

> 42.

> Покаяние

Тъй като нямах възможността да уча, а зимата вече бе покрила всичко със снежни преспи, реших, че това е идеалното време да наваксам с няколкото неща, които бях оставил на заден план.

Опитах се да отида да видя Аури, но покривите бяха покрити с лед, а дворът, където обикновено се срещахме, бе затрупан със сняг. Бях доволен, че не видях никакви следи от стъпки, защото предполагах, че Аури няма обувки, да не говорим за палто или шапка. Бих отишъл да я търся в Онова долу, но желязната решетка на двора беше заключена и заледена.

Изкарах няколко двойни смени в Медика и свирих една допълнителна нощ в „При Анкер“ като извинение за онази вечер, когато ми се бе наложило да си тръгна по-рано. Работих дълги часове в Рибарника, които прекарах в изчисления, експерименти и леене на сплави за моя проект. Освен това възнамерявах да си наваксам за целия месец недоспиване.

Но човек не може да спи кой знае колко дълго и на четвъртия ден вече изчерпах оправданията си. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да говоря с Деви.

Докато се настроя да отида при нея, времето се бе затоплило достатъчно, за да превърне валящия сняг в суграшица.

Пътят до Имре беше неприятен. Нямах шапка, нито ръкавици и носената от вятъра суграшица намокри за пет минути плаща ми. След десет минути вече бях подгизнал до кости и ми се искаше да бях похарчил някоя монета, за да взема карета. Суграшицата бе стопила снега по пътя и го бе превърнала в лапавица, дебела десетина сантиметра.

Отбих се в „Еолиан“ да се постопля малко, преди да отида при Деви, но за пръв път намерих сградата заключена и тъмна. Това не беше особено учудващо. Кой благородник би дошъл в такова време? И кой музикант би изложил инструмента си на кишата навън?

И така вървях по пустите улици, докато накрая стигнах до уличката зад месарския магазин. За пръв път, откакто се помнех, стълбището не вонеше на гранясала мазнина.

Почуках на вратата на Деви и се обезпокоих, като усетих ръката си безчувствена. Едва долових как кокалчетата ми се удрят в дървото. Изчаках доста дълго и почуках отново, разтревожен, че тя може да не си е вкъщи и следователно съм извървял целия този път напразно.

Вратата се открехна едва-едва. Отвътре проблесна топлата светлина на лампа и през цепнатината надникна едно студено синьо око. Сетне вратата се отвори широко.