Тя беше загубила хладнокръвие и се опитваше твърде усилено да не й проличи.

— Усещам — рекох спокойно аз — остатъчен вкус от сливи и мускатово орехче и от време на време изпитвам странното желание да удуша някого само защото просто ме е блъснал на улицата.

Престореното й възмущение изчезна.

— Нищо не можеш да докажеш — натърти тя.

— Не е необходимо да доказвам каквото и да било. Не искам да си имаш неприятности с магистрите, нито да те съдят по закона на желязото. Просто си мислех, че може да се заинтересуваш от факта, че бях отровен.

Деви седеше напълно неподвижно. Мъчеше се да запази спокойствие, но на лицето й бавно пропълзя чувство за вина.

— Зле ли беше?

— Да — тихо отвърнах аз.

Тя извърна поглед и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знаех, че е за Амброуз — призна. — Появи се някакъв богат глупак и ми направи зашеметяващо добро предложение…

Погледна ме отново. Сега, когато изражението на леден гняв бе изчезнало, тя изглеждаше учудващо дребна.

— Никога не бих направила сделка с Амброуз — увери ме. — И не знаех, че е за теб. Заклевам се.

— Знаела си, че е за някого — отбелязах аз.

Настъпи дълго мълчание, прекъсвано само от пукането на огъня.

— Ето как виждам положението — пръв наруших мълчанието аз. — Наскоро и двамата направихме доста глупави неща. Неща, за които съжаляваме. — Придърпах робата по-плътно около раменете си. — И макар те да не се изключват взаимно, все пак ми се струва, че донякъде се уравновесяват. — Протегнах ръце напред, все едно бяха блюдата на везни.

— Може би прибързах, като ти поисках пълно изплащане на дълга — усмихна ми се Деви леко смутено.

Отвърнах на усмивката й и почувствах, че се отпускам.

— Какво ще кажеш да се придържаме към първоначалните условия на нашия заем?

— Изглежда ми справедливо. — Тя протегна ръка над бюрото и аз я стиснах.

Последните остатъци от напрежение се изпариха от стаята и усетих как тревожният възел, който дълго стягаше гърдите ми, постепенно се разхлабва.

— Ръката ти е замръзнала — отбеляза Деви. — Да отидем до огъня.

Преместихме се и седяхме мълчаливо в продължение на няколко минути.

— В името на боговете на дълбините! — шумно въздъхна тя. — Бях ти толкова ядосана. — Поклати глава. — Не знам дали някой друг ме е вбесявал толкова през целия ми живот.

Кимнах.

— Всъщност не вярвах, че ти си способна на нещо толкова низко като „злонамерената постъпка“ — рекох аз. — Бях убеден, че не може да си ти. Но всички не спираха да обясняват колко си опасна и непрекъснато ми разказваха разни истории. И когато не ми позволи да видя кръвта си… — Не довърших и свих рамене.

— Наистина ли все още получаваш остатъчни ефекти от „топката от сливи“? — попита тя.

— Леки пристъпи — потвърдих аз — и изглежда, че по-лесно избухвам. Но това може да е просто от напрежението. Симон казва, че вероятно в организма ми има необвързани елементи — каквото и да означава това.

Деви се намръщи.

— Работя с оборудване, което далеч не е идеално — каза тя и посочи към затворената врата. — Съжалявам, но онзи човек ми предложи целия комплект на „Ваутиум Тегностае“. — Махна към лавиците с книги. — При други обстоятелства в никакъв случай не бих направила нещо подобно, но е почти невъзможно да се намерят нецензурирани копия от нея.

— Ти си му я приготвила? — Обърнах се да я погледна изненадано.

— По-добре е, отколкото да му дам формулата — отбранително отвърна Деви.

Частица от мен усещаше, че това би трябвало да ме ядоса, но като цяло бях просто щастлив, че съм на топло и сухо място и над мен не е надвиснала смъртна заплаха. Свих рамене.

— Симон каза, че хич не си се справила с приготвянето на формулата — разговорливо добавих аз.

Деви сведе поглед към ръцете си.

— Не се гордея, че му я продадох — призна тя, а миг по-късно вдигна глава и се ухили. — Но „Тегностае“ има великолепни илюстрации.

— Покажи ми ги — засмях се аз.

* * *

Часове по-късно дрехите ми бяха сухи и суграшицата бе преминала в лек сняг. Каменният мост щеше да се е превърнал в масивен леден блок, но като изключим това, връщането у дома щеше да е далеч по-приятно.

Когато излязох от умивалнята, видях, че Деви отново е седнала зад бюрото си. Отидох при нея и й подадох робата.

— Няма да нараня достойнството ти, като те попитам защо притежаваш роба, която е доста по-дълга и широка в раменете, отколкото е необходимо за една изящна млада дама като теб.