— Не съвсем, ваша милост — меко се възпротивих аз, — човек винаги може да се усъвършенства.

— Те ни ограничават — твърдо повтори маерът. — Мъж без ръка никога не би могъл да се бори на арената. Мъж с един крак никога не би могъл да тича толкова бързо, колкото такъв с два крака.

— Воин от Адем с една ръка може да е по-смъртоносен от обикновен воин с две ръце, ваша милост — изтъкнах аз, — въпреки недъга си.

— Така е — сърдито отвърна той. — Можем да се усъвършенстваме, да упражняваме телата си, да образоваме умовете си, да се поддържаме спретнати — прокара ръка през прошарената си брада, — защото дори и външният вид е своеобразна сила. Но винаги има ограничения. Макар едноръкият мъж да може да стане приличен воин, той не би могъл да свири на лютня.

— Прав сте, ваша милост — бавно кимнах аз. — Нашите способности имат своите граници, които можем да разширим, но не и до безкрайност.

— Това обаче е само първият вид сила — вдигна пръст Алверон. — Ограничени сме единствено ако разчитаме на силата, която самите ние притежаваме. Съществува и другият вид сила, която се дава. Разбираш ли какво имам предвид под „дадена сила“?

Замислих се за момент.

— Данъците?

— Хъмм — изненадано промърмори маерът. — Всъщност това е доста добър пример. Преди мислил ли си сериозно за тези неща?

— Малко — признах аз, — но никога по този начин.

— Това е трудно нещо — отбеляза той, като изглеждаше доволен от моя отговор. — Как мислиш, коя от двете сили е по-голяма?

Замислих се само за миг.

— Наследствената, ваша милост.

— Интересно. Защо смяташ така?

— Защото силата, която ти самият притежаваш, не може да ти бъде отнета, ваша милост.

— А — вдигна той пръст, сякаш за да ме предупреди да бъда предпазлив, — но ние се съгласихме, че тази сила има сериозни ограничения. Дадената сила няма ограничения.

— _Никакви_ ограничения ли, ваша милост?

— Добре де, много малко ограничения — отстъпи Алверон и кимна с глава.

Продължавах да не съм съгласен. Той трябва да го бе разбрал по лицето ми, защото се наведе към мен, за да ми обясни:

— Да предположим, че имам млад и силен враг, който е откраднал нещо мое — да речем пари. Следваш ли мисълта ми дотук? — Кимнах и той продължи: — С никакви тренировки няма да стана равен на някой двайсетгодишен кавгаджия. И така, какво правя тогава? Изпращам един от моите млади и силни приятели да му зашие няколко шамара. С такава сила мога да извърша подвизи, които иначе са непосилни за мен.

— Но врагът ви може да удари няколко шамара на приятеля ви — изтъкнах аз, докато заобикаляхме един ъгъл.

Дървената решетка, покрита с увивни растения, образуваше арка над главите ни и превръщаше пътеката пред нас в тунел от гъсто наредени тъмнозелени листа.

— Да кажем, че събера трима свои приятели — поправи се маерът. — Така наведнъж получавам силата на трима мъже! Врагът ми, дори и да е много силен, не може да бъде чак толкова силен. Погледни лозите селас. Казват, че са много трудни за култивиране.

Навлязохме в сянката на тунела, където стотици тъмночервени цветчета бяха разцъфнали под сянката на арката от листа. Мирисът им бе сладък и упоителен. Беше неизразимо нежен. Напомни ми за Дена.

— Така или иначе пропускаш най-важното — върна се към разговора ни Алверон. — Заемането на сила е просто един пример. Някои видове сила могат само да бъдат дадени. — Той направи едва доловим жест към ъгъла на градината. — Виждаш ли виконт Фарленд ето там? Ако го попиташ за титлата му, той ще ти отвърне, че я притежава. Ще твърди, че тя е част от него точно толкова, колкото и собствената му кръв. По-точно, че е част от собствената му кръв. Почти всеки благородник би казал същото. Ще спори, че потеклото му дава правото да управлява. — Вдигна поглед към мен и очите му весело проблеснаха. — Но те грешат. Това не е наследствена сила. Тя им е дадена. Мога да му взема земите и да го оставя на улицата гол като просяк. — Той ми махна да се приближа и аз леко се наведох към него. — Ето голямата тайна — дори _моята_ титла, моите богатства, моят контрол върху земята и хората са само сила, която ми е дадена. Тя ми принадлежи не повече, отколкото силата на твоята ръка. — Потупа ръката ми и се усмихна. — Но _аз_ знам каква е разликата и затова винаги контролирам нещата. — Той се изправи и заговори с нормалния си тон. — Здравейте, виконте! Прекрасен ден за разходка на слънце, не мислите ли?

— Наистина, ваша милост. Лозите селас са направо поразителни. — Виконтът беше дебел мъж, с двойна брадичка и гъсти мустаци. — Моите поздравления.

След като благородникът отмина, маерът продължи:

— Забеляза ли, че той поздрави _мен_ за лозите? Никога през живота си не съм докосвал градинарски инструменти. — Той ми хвърли кос поглед с леко самодоволно изражение. — Все още ли мислиш, че наследствената сила е по-добрата от двете?

— Аргументът ви е железен, ваша милост — признах аз. — Обаче…

— Труден си за убеждаване. Тогава ще ти дам един последен пример. Ще се съгласим по въпроса, че никога не бих могъл да родя дете?

— Мисля, че е безопасно да твърдим, че това е така, ваша милост.

— И все пак, ако някоя жена ми позволи да се оженя за нея, мога да създам син. Чрез дадената сила мъжът може да стане бърз като кон и силен като вол. Може ли наследствената сила да стори това за теб?

Нямаше как да оспоря това.

— Прекланям съм пред този ваш довод, ваша милост.