> 55.

> Негова милост

Зърнах маера през пролука в живия плет. Той седеше на каменна пейка под сянката на дърво в градините. С широките си ръкави и с жилетката си изглеждаше точно както би следвало да изглежда един благородник. Беше облечен в цветовете на рода Алверон — сапфир и слонова кост. Но макар дрехите му да бяха фини, в тях нямаше показност. Носеше само златен пръстен с печат, без никакви други бижута. В сравнение с мнозина други в неговия двор, той беше облечен почти обикновено.

В началото предположих, че маерът се отнася с презрение към дворцовата мода. Но след известно време осъзнах истината. Цветът на слонова кост на ризата му и сапфиреното синьо на жилетката му бяха наситено ярки. Можех да се обзаложа, че не са носени повече от пет-шест пъти.

Тази демонстрация на богатството му беше изтънчена и зашеметяваща. Да можеш да си позволиш хубави дрехи беше едно, но колко би струвало да поддържаш гардероб, който никога не показва и най-малки признаци на износване? Помислих си какво беше казал граф Трепе за Алверон — _„Богат като краля на Винт“_.

Той изглеждаше както и първия път — висок и слаб, прошарен и безупречно облечен. Обърнах внимание на бръчките от умора по лицето му, на лекото потрепване на ръцете и тялото му. Помислих си, че изглежда стар, но всъщност не е.

Камбаната започна да отмерва часа. Отстъпих от живия плет и го заобиколих, за да отида да се срещна с маера.

Той ми кимна и очите му започнаха внимателно да ме изучават.

— Квоте, надявах се, че ще дойдеш.

Направих полуофициален поклон и отвърнах:

— За мен беше удоволствие да получа поканата ви, ваша милост.

Алверон не ми направи жест да седна и аз останах прав. Предположих, че ме изпитва, за да види какви са обноските ми.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се срещаме навън. Успя ли да разгледаш градините?

— Нямах тази възможност, ваша милост.

Стоях затворен като в капан в стаите си, докато той не изпрати да ме повикат.

— Трябва да ми позволиш да те разведа наоколо. — Той взе полирания бастун, подпрян на дървото, което му пазеше сянка. — Винаги съм смятал, че разходката на чист въздух е полезна за тялото, макар някои хора да не са съгласни с мен. — Наведе се напред, сякаш се готвеше да се изправи, но на лицето му внезапно се появи сянка на болка и той си пое дъх през зъби кратко и болезнено.

Осъзнах, че е болен, а не стар.

Мигновено се озовах до него и му предложих ръката си.

— Позволете ми, ваша милост.

Маерът се усмихна сковано.

— Ако бях по-млад, щях да се отнеса с пренебрежение към твоето предложение — въздъхна той, — но гордостта е лукс, който могат да си позволят само силните. — Сложи слабата си ръка върху моята и ме използва за опора, за да се изправи на крака. — Вместо това ще трябва да се задоволя да бъда просто благ.

— Благостта е привилегия на мъдрите — с лекота отвърнах аз. — Затова може да се каже, че вашата мъдрост ви прави благ.

— Предполагам, че така нещата стават малко по-поносими. — Алверон се усмихна криво и ме потупа по ръката.

— Искате ли да ви подам бастуна, ваша милост? — попитах аз. — Или ще вървим заедно?

Той отново се засмя сухо.

— „Да вървим заедно“, много деликатно се изразяваш. — Взе бастуна в дясната си ръка, докато с лявата се хвана за мен с изненадваща сила.

— В името на бога и неговата дама! — тихо изруга маерът. — Мразя да ме виждат как едва кретам като някой старец. Но е по-малко унизително да се облегна на ръката на младеж, отколкото да куцукам сам. Ужасно е собственото ти тяло да те предаде. Но никога не мислиш за това, докато си млад.

Започнахме да вървим и разговорът ни замря, докато крачехме, заслушани в плисъка на водата във фонтаните и песента на птиците, накацали върху живия плет. От време на време Алверон ми показваше някоя скулптура и ми разказваше кой от предците му е поръчал изработката й, сам я е изваял или (в тези случаи говореше с тих и извинителен тон) я е плячкосал от чужди земи по време на война.

Разхождахме се из градините в продължение на почти цял час. Тежестта на маера върху ръката ми постепенно намаляваше и накрая той ме използваше по-скоро за да пази равновесие, отколкото за да се обляга на мен. Минахме покрай няколко благородници, които се поклониха или кимнаха на Алверон. След като се отдалечахме достатъчно, че да не ни чуват, той ми разказваше кои са те, каква е позицията им в двора и ми споменаваше някоя и друга клюка за тях.

— Чудят се кой си — обясни ми той, след като една двойка беше вече от другата страна на живия плет. — До довечера всички ще говорят за това. Дали не си посланик от Ренере? Или пък млад благородник, който се домогва до богато имение или съпруга? Може би си моят отдавна загубен син, спомен от лудите ми младежки години? — Изкикоти се и ме потупа по рамото.

Сигурно щеше да продължи в този дух, но се спъна от една стърчаща плочка и за малко не падна. Бързо го подхванах, за да не загуби равновесие, и му помогнах да седне на каменна пейка край пътеката.