— Да, ваша милост. — Дагон ме погледна с тъмните си безстрастни очи.

Лицето му беше сурово, остро и студено. Усетих как от него ме побиват тръпки.

Маерът отново сведе поглед към писмото.

— Тук Трепе е казал някои доста ласкави неща за теб — отбеляза той. — Изразяваш се добре, очарователен си, най-добрият музикант, когото е виждал от десет години насам… — Продължи да чете известно време, след което вдигна очи и ме изгледа проницателно. — Виждаш ми се малко млад — колебливо рече той. — Едва ли имаш повече от двайсет години, нали?

Беше изминал месец от шестнайсетия ми рожден ден. Подробност, която целенасочено бе пропусната в писмото.

— Наистина съм млад, ваша милост — признах аз и така не ми се наложи да го излъжа право в очите, — но свиря от четиригодишен.

Говорех със спокойна увереност, двойно по-доволен, че си бях купил нови дрехи. Ако все още бях облечен в онези дрипи, със сигурност щях да изглеждам като умрял от глад хлапак. В сегашния си вид, с хубавите си дрехи, потъмнял от дните, прекарани в морето, и с отслабнало лице изглеждах с няколко години по-възрастен, отколкото бях в действителност. Алверон ме изгледа продължително и замислено и накрая кимна, очевидно удовлетворен.

— Много добре — каза той. — За съжаление в момента съм доста зает. Ще ти бъде ли удобно да се видим утре? — Не го изрече като въпрос. — Намери ли къде да се настаниш в града?

— Още не съм го направил, ваша милост.

— Ще останеш тук — заяви той с равен глас. — Стейпс? — извика маерът с тон, малко по-силен от обичайния, с който говореше, и пълният, приличащ на бакалин мъж се появи почти мигновено. — Настани новия ни гост някъде в южното крило, близо до градините. — Той отново се обърна към мен. — Багажът ти скоро ли ще пристигне?

— Опасявам се, че багажът ми бе загубен по пътя, ваша милост. Претърпяхме корабокрушение.

Алверон за миг повдигна вежди.

— Стейпс ще се погрижи да получиш каквото е необходимо. — Той сгъна писмото от Трепе и махна с ръка, за да ми даде да разбера, че разговорът ни е приключил. — Приятна вечер.

Поклоних се набързо и последвах прислужника навън.

* * *

Стаите бяха изпълнени с разкош, за какъвто дори не смеех да мечтая, камо ли пък да живея сред него. Изобилстваха от старо дърво и полиран камък. Леглото имаше пухен матрак, дебел трийсетина сантиметра, и когато дръпнах завесите му и се настаних отгоре, то ми се стори голямо колкото цялата ми стая в „При Анкер“.

Жилището ми беше толкова хубаво, че ми отне почти цял ден, докато осъзная, че всъщност никак не ми харесва.

За да разберете какво имам предвид, вземете например обувките — не ви е нужен най-големият чифт. Трябват ви такива, които да ви стават. Ако са ви твърде големи, краката ви се протъркват и ви излизат мазоли.

По същия начин тези стаи не ми бяха удобни. В тях имаше огромен, празен гардероб, празни скринове и голи лавици за книги. Стаята ми в „При Анкер“ беше малка, но тук се чувствах като изсушено грахово зърно, тропащо в празна кутия за бижута.

Ала макар жилището да бе твърде голямо за несъществуващите ми вещи, то бе твърде тясно за мен. Бях принуден да стоя вътре, в очакване маерът да ме повика. Тъй като нямах представа кога ще стане това, се чувствах като в капан.

В защита на гостоприемството на Алверон трябва да спомена някои положителни неща. Храната беше превъзходна, макар и вече малко студена, докато стигне до мен от кухнята. Освен това имаше прекрасна медна вана за къпане. Слугите донасяха горещата вода, но след това тя се оттичаше през поредица от тръби. Не бях очаквал да намеря такива удобства толкова далеч от цивилизованото влияние на Университета.

Посети ме един от шивачите на маера — раздразнителен, дребен човечец, който ме измери по десетина различни начина, като не спираше да дърдори всякакви дворцови клюки. На следващия ден едно момче ми донесе два добре ушити ката дрехи в цветове, които ми отиваха.

Донякъде бях извадил късмет, че се бях сблъскал с неприятности по време на пътуването си по море. Дрехите, ушити ми от шивача на Алверон, превъзхождаха всичко, което някога си бях позволявал да си купя дори и с помощта на Трепе. Така по време на престоя ми в Северин изглеждах доста впечатляващо.

Най-хубавото от всичко бе, че докато ми взимаше мярка за дрехите, бъбривият шивач спомена, че плащовете са на мода. Възползвах се от възможността да разкажа доста преувеличено колко хубав плащ ми бе подарила Фела и да се оплача, че съм го загубил.

По този начин се сдобих с пищен тъмночервен плащ. Нямаше да ме предпази особено от дъжда, но доста го харесвах. Не само че с него изглеждах елегантно, но, разбира се, имаше и множество хитри малки джобове.

И така, бях облечен, нахранен и настанен в лукс. Но въпреки тази щедрост още преди да е станало обяд, вече кръстосвах стаите като котка в клетка. Горях от желание да изляза навън, да взема лютнята си от заложната къща и да разбера защо маерът се нуждае от услугите на съобразителен, добре изразяващ се и преди всичко дискретен човек.