— Какво е разстоянието за непреодолимо разпадане при желязото?

— Девет километра — отвърнах аз, като дадох отговора, както е по учебник, въпреки че имах някои възражения срещу термина „непреодолимо“.

Макар да беше истина, че преместването на каквото и да е значимо количество енергия на повече от десет километра е статистически невъзможно, симпатията можеше да бъде използвана за търсене на много по-големи разстояния.

— Щом като кипне една унция вода, колко топлина ще е необходима, за да се изпари водата напълно?

Опитах се да се сетя за каквото можах от таблиците за изпарение, с които работех в Рибарника.

— Сто и осемдесет таума — отвърнах аз с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувствах.

— За мен това е достатъчно — рече Дал. — Магистърът по алхимия?

Мандраг махна безразлично с покритата си с петна ръка.

— Аз ще пропусна.

— Той е добър с въпросите за пиките — предложи Елодин.

Мандраг го погледна намръщено и каза:

— Магистърът на Архива.

Лорен ме погледна. Издълженото му лице беше невъзмутимо.

— Какви са правилата на Архива?

Изчервих се и сведох поглед.

— Движи се тихо — отвърнах аз. — Уважавай книгите. Подчинявай се на писарите. Не внасяй вода и храна. — Преглътнах мъчително. — Не внасяй огън.

Лорен кимна. Нищо в тона или в поведението му не показваше каквото и да е неодобрение, но това само още повече влошаваше положението. Очите му обходиха масата.

— Магистърът по изобретенията.

Изругах наум. През последния цикъл бях прочел всички шест книги, които магистър Лорен беше отделил, за да учат ре'ларите от тях. Само „Падането на Империята“ на Фелтеми Рейс ми отне десет часа. Едно от нещата, които най-много исках, бе да получа достъп до Архива и отчаяно се бях надявал да впечатля магистър Лорен, като му отговоря на какъвто и да е въпрос, който му дойдеше наум да ми зададе.

Така или иначе не можех да сторя нищо. Обърнах се към Килвин.

— Галванично производство на мед — избоботи изпод брадата си подобният на мечка магистър.

Отвърнах, че се прави на пет места. Беше ми се наложило да го използвам, докато правех изчисленията за палубните фенери.

— Коефициент на проводимост на галия.

Трябваше да го знам, за да смажа излъчвателите за фенерите. Дали Килвин не ми задаваше нарочно лесни въпроси? Дадох отговора.

— Добре — отвърна Килвин. — Магистърът по реторика.

Поех си дълбоко дъх и се обърнах да погледна Хеме. Бях стигнал дотам, че прочетох три от книгите му, макар че силно ненавиждах реториката и безсмислената философия.

Все пак можех да потисна това си отвращение за две минути и да изиграя ролята си на добър и смирен студент. Бидейки от рода Рух, за мен не беше проблем да се справя с такова представление.

— Ти ли запали апартамента ми, малко паляч копеле? — намръщи ми се Хеме, а лицето му беше кръгло като луната при пълнолуние.

Грубият начин, по който бе зададен този въпрос, ме свари съвсем неподготвен. Бях готов за невъзможно трудни или подвеждащи въпроси, или такива, които можеха да се извъртят така, че всеки отговор да изглежда погрешен.

Но това внезапно обвинение ме изненада напълно. „Паляч“ е обида, която особено много мразя. Заля ме вълна от емоции и устата ми внезапно се изпълни с вкус на сливи.

Макар част от мен все още да обмисляше как да отговори по възможно най-любезния начин, внезапно открих, че вече говоря.

— Не аз запалих стаите ви — честно отвърнах аз. — Но ми се ще да съм го направил. И ми се иска, когато огънят е започнал, и вие да сте били вътре, спейки дълбоко.

Изражението на Хеме се промени от намръщено на изумено.

— Ре'лар Квоте! — рязко извика ректорът. — Ще си мериш приказките или самият аз ще те обвиня в неподобаващо поведение!

Вкусът на сливи изчезна също толкова бързо, колкото се бе появил, оставяйки ме леко замаян и изпотен от страх и смущение.

— Моите извинения, ректоре — бързо казах аз и сведох поглед към върховете на обувките си. — В гнева си говорих необмислено. „Паляч“ е обида, която хората от моя род намират за изключително тежка. Използването й омаловажава избиването на хиляди Рух.