— От години не съм пил топъл шоколад — признах.

Дена взе своята чаша и огледа стаята.

— Странно е, като си помислиш, че някои хора цял живот живеят по този начин — замислено отбеляза тя.

— Не ти ли харесва? — попитах изненадано аз.

— Харесвам и шоколада, и арфата — отвърна тя, — но мога да мина без звънчето и цяла стая, в която просто да седя. — Тя се намръщи и устните й леко се свиха. — А и мразя да ме пазят, като че ли съм някакво съкровище, което някой може да се опита да открадне.

— Не искаш да те ценят, така ли?

Тя присви очи над ръба на чашата си, сякаш не беше съвсем сигурна доколко сериозно е зададен въпросът ми.

— Не ми харесва да ме държат под ключ — поясни тя с мрачна нотка в гласа. — Нямам против да получавам стаи, но те всъщност не са мои, ако не съм свободна да идвам и да си отивам когато пожелая.

Повдигнах вежди при тези й думи, но преди да успея да кажа каквото и да е, Дена махна небрежно с ръка.

— Всъщност не е точно така — въздъхна тя, — но нямам никакво съмнение, че Келин е в течение какво правя. Знам, че портиерът му казва кой идва да ме търси. Това малко ме гложди. — Тя се усмихна криво. — Предполагам, че звучи ужасно неблагодарно, нали?

— Съвсем не — отвърнах аз. — Когато бях по-млад, трупата ми пътуваше навсякъде. Но всяка година прекарвахме няколко цикъла в имението на нашия покровител, като изнасяхме представления за неговото семейство и гостите му. — При спомена за това поклатих глава. — Барон Грейфелоу беше любезен домакин. Седяхме на собствена маса. Той ни даваше подаръци… — Не довърших, припомняйки си полка от мънички оловни войници, които ми беше подарил, и разтърсих глава, за да се отърся от тази мисъл. — Но баща ми ненавиждаше това. То го изнервяше. Не можеше да понася мисълта, че трябва да задоволява нечии прищевки.

— Да! — възкликна Дена. — Точно това е! Ако Келин ми каже, че може да ме посети в определена вечер, внезапно изпитвам усещането, че някой е заковал единия ми крак за пода. Ако си тръгна, това би било твърдоглаво и невъзпитано, но ако остана, се чувствам като куче, което чака край вратата.

За момент седяхме мълчаливо. Дена разсеяно въртеше пръстена на ръката си и светлосиният камък проблясваше от слънчевата светлина.

— И все пак — отбелязах аз, като се огледах наоколо — стаите са хубави.

— Хубави са, когато ти си тук — отвърна тя.

* * *

Няколко часа по-късно се изкачвах по тесните стълби зад един месарски магазин. Във въздуха се носеше всепроникващата миризма на гранясала мас от уличката долу, но въпреки това аз се усмихвах. Един следобед, прекаран насаме с Дена, беше рядко удоволствие и походката ми бе изненадващо лека за някой, който се готви да сключи сделка с демон.

Почуках на масивната дървена врата в края на стълбището и зачаках. Никой от лихварите на сдружението не би ми отпуснал и пукнато пени, но винаги имаше други хора, готови да заемат нари. Поетите и други романтици ги наричат „медните ястреби“ или „мошениците“, но по-подходящото название е „гаелети“. Те са опасни хора и умните люде стоят далеч от тях.

Вратата се открехна едва-едва, а след това се отвори широко и разкри млада жена с лице на фея и жълтеникавочервена коса.

— Квоте! — възкликна Деви. — Безпокоях се, че може и да не те видя този семестър.

Влязох вътре, а домакинята залости вратата зад мен. Широката стая без прозорци ухаеше на плодове синас и мед, което беше освежаващо след вонята на уличката.

Едната страна на стаята бе заета почти изцяло от огромно легло с балдахин и тъмните му завеси бяха дръпнати. В другата половина имаше камина, голямо дървено бюро и лавица, почти запълнена с книги. Хвърлих око на заглавията, докато Деви заключваше вратата.

— Този екземпляр на Малкаф нов ли е? — попитах аз.

— Нов е — потвърди тя и се приближи, за да застане до мен. — Един млад алхимик, който не можа да уреди дълга си, ми предложи да си избера нещо от библиотеката му, за да си уредим сметките.

Деви внимателно издърпа книгата от рафта и ми показа „Далновидност и проверка“ със златен лист на корицата. Тя вдигна поглед към мен и ми се ухили дяволито.

— Чел ли си я?

— Не съм — отвърнах аз, тъй като исках да уча от нея за приемните изпити, но не успях да намеря екземпляр в Книгохранилището. — Само съм чувал за нея.

Деви сякаш се замисли за момент и след това ми я подаде.

— Когато я прочетеш, ела пак и ще я обсъдим. Напоследък съм печално лишена от интересни разговори. Ако разговорът ни е интересен, може да ти заема и друга книга.

Щом като книгата се озова в ръцете ми, тя леко почука с пръст по корицата й.

— Тази книга струва повече от теб самия — предупреди ме тя и в гласа й не бе останал и помен от закачливия й тон. — Ако ми я върнеш повредена, ще ти потърся сметка.

— Ще бъда много внимателен — уверих я аз.