Ректорът повдигна вежди с любопитство.

— Признавам, че тази конкретна етимология на думата не ми е известна — замислено отбеляза той. — Мисля, че с това ще е свързан моят следващ въпрос.

— Почакай — намеси се Хеме, — още не съм свършил.

— Напротив, свърши — отсече рязко и твърдо ректорът. — Ти си също толкова лош, колкото момчето Джесъм, и дори нямаш извинение за това. Показа, че не можеш да се държиш професионално, така че си затвори устата и се смятай за късметлия, ако не поискам официалното ти порицание.

Хеме побеля като платно от яд, но не каза нищо.

Ректорът се обърна и ме погледна.

— Магистърът по лингвистика — представи се официално той. — Ре'лар Квоте, каква е етимологията на думата „паляч“?

— Идва от чистките, предизвикани от император Алцион — отвърнах аз. — Той издал прокламация, заявяваща, че всякаква _„пътуваща паплач“_ може да бъде глобявана, затваряна или изпращана в каторга без съд. После думата била съкратена до „паляч“.

При тези думи ректорът повдигна вежди.

— Наистина ли е така? — учуди се.

Кимнах.

— Макар да предполагам, че има връзка и с палячовския вид на някои от трупите, които били толкова бедни, че дрехите им били окъсани и развлечени.

— Благодаря ти, ре'лар Квоте — официално кимна ректорът. — Седни, докато ние се съвещаваме.

> 10.

> Да бъдеш ценен

Таксата за обучение, която ми бе определена, беше девет таланта и пет йота. По-добре от десетте таланта, предсказани от Манет, но повече, отколкото носех в кесията си. Имах време до утре на обяд да уредя сметката си с касиера или щях да бъда принуден да пропусна цял семестър.

Отлагането на обучението ми не би било чак такава трагедия. Но само студентите имаха достъп до ресурсите на Университета като оборудването в лабораторията за изобретения. Това означаваше, че ако не можех да платя таксата си за обучение, щяха да ми забранят да работя в работилницата на Килвин — единствената работа, където можех да се надявам да спечеля достатъчно пари за таксата ми за обучение.

Спрях в Ателието и Джаксим се усмихна, когато се приближих към отворения прозорец.

— Току-що продадох твоите фенери — похвали се той. — Успяхме да им вземем малко повече пари, защото бяха последните.

Той запрелиства регистъра, докато откри правилната страница.

— Твоите шейсет процента възлизат на четири таланта и осем йота. Като се извадят материалите и детайлите, които си използвал… — Той прокара пръста си по страницата. — Остават два таланта, три йота и осем драба.

Джаксим остави бележка в регистъра и ми написа разписка. Внимателно я сгънах и я пъхнах в кесията си. Нямаше приятното тегло на монетите, но докара общата сума, с която разполагах, до повече от шест таланта. Толкова много пари и все пак не стигаха.

Ако не си бях изпуснал нервите с Хеме, таксата ми за обучение щеше да се окаже достатъчно ниска. Можеше да уча повече или да спечеля повече пари, ако не бях принуден да се крия в стаята си в продължение на почти цели два дни и да плача и да изпадам в ярост от вкуса на сливи в устата ми.

Внезапно ми мина една мисъл.

— Предполагам, че трябва да захвана нещо ново — казах небрежно аз. — Ще ми трябва един малък тигел, три унции калай, две унции бронз, четири унции сребро, една макара тънка златна тел, мед…

— Чакай малко — прекъсна ме Джаксим и отново посочи с пръст срещу моето име в регистъра, — не виждам да си упълномощен за злато и сребро. — Погледна ме отново. — Да не е грешка?

Поколебах се, защото не исках да лъжа.

— Не знаех, че имам нужда от упълномощаване — оправдах се аз.

Джаксим ме изгледа многозначително.

— Не си първият, който се пробва — отбеляза той. — Висока такса за обучение, а?

Кимнах утвърдително.

— Съжалявам. — Той направи съчувствена физиономия. — Килвин знае, че ако не внимава, Ателието може да се превърне в лихварска къща. — Той затвори регистъра. — Ще трябва да посетиш заложната като всички останали.

Вдигнах ръце и му показах, че нямам никакви бижута по тях.

— Това не е добре — трепна Джаксим. — Познавам един добър лихвар в Сребърния двор. Взима само десет процента на месец. Пак е като да ти извадят зъбите, но е по-добре от останалите.

Кимнах и въздъхнах. Сребърният двор беше мястото, където се намираха дюкяните на сдружението на лихварите. Изобщо нямаше да искат да говорят с мен.

— Със сигурност е за предпочитане пред сделките, които са ми предлагали в миналото — отбелязах аз.