— Съжалявам — побързах да се извиня аз. — Просто не мислех. Имам малко тел, която мога да използвам, за да затворя калъфа за момента.

— О — отвърна тя, — разбира се.

Ръцете й тършуваха из плаща известно време и накрая тя ми подаде парче тел.

— Съжалявам — повторих отново аз.

— Просто се стреснах — отвърна тя. — Не очаквах да си някой, който ще посегне на дама, без преди това да я предупреди.

Смутено сведох поглед към лютнята, прекарах парчето тел през дупката, останала от катарамата, усуках го и така плътно затворих калъфа.

— Лютнята е прекрасна — рече Дена след продължително мълчание, — но този калъф е пълен боклук.

— С купуването на лютнята свърших парите — обясних аз и вдигнах поглед, сякаш осенен от внезапна идея. — Сетих се! Ще поискам от Джефри да ми даде името на неговия гаелет! Тогава ще мога да си купя два калъфа!

Тя замахна закачливо да ме удари и аз седнах на пейката до нея.

За момент настъпи тишина, Дена сведе поглед към ръцете си и повтори отново същото нервно движение, което бях забелязал вече няколко пъти по време на разговора ни.

Едва тогава осъзнах какво бе направила тя.

— Пръстенът ти — попитах аз, — какво се случи с него?

Дена ме изгледа странно.

— Имаш този пръстен, откакто те познавам — рекох аз. — Беше сребърен, със светлосин камък.

— Аз знам как изглеждаше — сбърчи чело тя. — А ти откъде знаеш?

— Винаги го носиш — казах аз, опитвайки се гласът ми да прозвучи равнодушно, сякаш не знаех всяка дребна подробност за нея. Сякаш не знаех за навика й да върти този пръстен около пръста си, когато беше разтревожена или потънала в мисли. — Какво се случи с него?

Дена сведе поглед към ръцете си.

— Той е у един млад благородник — отвърна тя.

— А — казах аз и понеже не се сдържах, попитах: — Кой?

— Съмнявам се, че ти… — Тя направи пауза и след това вдигна поглед към мен. — Всъщност може и да го познаваш. Той също учи в Университета, казва се Амброуз Джакис.

Стомахът ми внезапно се сви и вледени.

Дена извърна поглед.

— В него има някакъв груб чар — обясни тя. — Всъщност по-скоро грубост, отколкото чар. Но… — Тя не довърши и сви рамене.

— Разбирам — отвърнах аз и добавих: — Сигурно е доста сериозно.

Дена ме погледна озадачено, после на лицето й се появи разбиране и тя избухна в смях.

— О, не. — Тя енергично поклати глава в отрицание. — Бога ми, не! Нищо такова. Посети ме няколко пъти. Отидохме на една пиеса. Той ме покани на танци. Доста е пъргав в краката. — Пое си дълбоко дъх и въздъхна. — Първата вечер беше много благовъзпитан. Дори прояви остроумие. На втората вечер не беше толкова добре. — Очите й се присвиха. — Третата вечер стана нахален. След това нещата тръгнаха зле. Наложи се да напусна стаите си в „Главата на глигана“, защото той продължаваше да се появява с разни дрънкулки и стихотворения.

Изпитах чувство на огромно облекчение. За пръв път от дни насам усетих, че мога да дишам с пълни гърди. Потиснах желанието си да се усмихна, защото се страхувах, че усмивката ми ще е толкова широка, че ще изглеждам като пълна откачалка.

Дена ме погледна огорчено.

— Ще се изненадаш колко си приличат на пръв поглед самоувереността и арогантността. А и той беше щедър и богат, което е добра комбинация. — Тя вдигна голата си ръка. — Гнездото на пръстена ми беше слабо и Амброуз каза, че ще даде да го поправят.

— Предполагам, че след като отношенията ви са се влошили, той изобщо не е бил толкова щедър?

— Не беше. — На червените й устни се появи още една крива усмивка.

— Мога и да успея да направя нещо, ако този пръстен е важен за теб.

— Беше важен — призна Дена и ми хвърли прям поглед. — Но какво би могъл да направиш? Да му припомниш като един благородник на друг, че трябва да се отнася с достойнство и уважение към жените? — Тя вдигна очи към небето. — Желая ти успех.

В отговор просто й се усмихнах с най-очарователната си усмивка. Вече й бях казал истината — аз не бях благородник, бях крадец.

> 20.

> Променливият вятър

Следващата вечер ме завари в „Златното пони“, за която можеше да се каже, че е най-добрата странноприемница от страната на реката, където бе разположен Университетът. Тя се славеше с изискана кухня, добра конюшня и опитен и сервилен персонал. Беше скъпо заведение, което можеха да си позволят да посещават само най-богатите студенти.

Разбира се, не бях вътре. Бях приклекнал в дълбоките сенки на покрива и се опитвах да не мисля, че онова, което планирам, е далеч по-лошо от „неподобаващо поведение“. Ако ме хванеха, докато прониквах в стаите на Амброуз, без съмнение щяха да ме изключат.