Това важи с двойно по-голяма сила, когато на всичкото отгоре от другата страна на вратата стои някой, който мърмори ругатни, докато трака и тропа в опит да отвори.

След това шумът в коридора утихна, което беше още по-изнервящо. Накрая, тъкмо когато успях да разгадая последователността на защитите, в коридора се чуха стъпките на няколко души. Разделих съзнанието си на три части, съсредоточих Алара си и притиснах ръце към прозореца. Ръцете и краката ми започнаха да изстиват, докато черпех топлина от тялото си, за да се противопоставя на защитата, и се опитвах да не изпадна в паника от звука на силния удар на нещо тежко във вратата.

Прозорецът се отвори със замах, аз се качих заднешком върху перваза и стъпих върху покрива в момента, в който чух нещо отново да се удря във вратата, последвано от острия пукот на сцепено дърво. Все още можех безопасно да се измъкна, но когато сложих десния си крак върху покрива, усетих как една глинена керемида поддаде под тежестта ми. Докато кракът ми се подхлъзваше, сграбчих перваза на прозореца с двете си ръце, за да запазя равновесие.

След това един внезапен порив на вятъра подхвана отворения прозорец и го запрати към главата ми. Вдигнах едната си ръка, за да предпазя лицето си, и той се удари в лакътя ми. Едно от малките стъкла се строши на парчета. Силата на удара ме накара да се наклоня настрани към десния си крак, който се подхлъзна до ръба на покрива.

Накрая, тъй като нямах вече никакъв друг избор, реших, че е по-добре да падна от покрива.

По инстинкт ръцете ми задраскаха по покрива. Откъртих още няколко керемиди и успях да се хвана за ръба. Хватката ми не беше добра, но поне ме забави и ме завъртя така, че да не падна върху главата или гърба си. Вместо това паднах с лицето надолу като котка.

Само дето всичките крака на котката са с една и съща дължина. Приземих се на ръце и колене. Ръцете ми само леко се набиха, но усещането от удара на коленете ми в паветата бе най-болезненото нещо, което бях изпитвал в младия си живот дотогава. Болката ме заслепи и усетих как изскимтях като куче, което са изритали.

Миг по-късно около мен се изсипа градушка от червени керемиди от покрива. Повечето се разбиха върху паветата, но една ме цапна силно по тила, а друга ме уцели точно в лакътя, от което цялата ми ръка изтръпна.

Не губих и миг в разсъждения. Счупената ръка може да се излекува, но изключването от Университета е завинаги. Сложих си качулката и се насилих да се изправя. Придържайки с една ръка качулката на мястото й, изминах с олюляване няколко крачки, докато не се озовах под стрехата на „Златното пони“, извън полезрението на прозореца горе.

След това се затичах, без да спирам дори за миг…

* * *

Накуцвайки, предпазливо минах по покривите, стигнах до стаята си и влязох през прозореца. Това беше по-бавният път, но нямах избор. Не можех да мина с куцане и чорлава коса покрай всички в общата стая и да изглеждам така, все едно току-що съм паднал от някой покрив.

След като успях да си поема дъх и приключих със самообвиненията в пълна идиотщина, прегледах раните си. Добрата новина бе, че не си бях счупил краката, но под колената ми бяха цъфнали прекрасни натъртвания. От керемидата, която ме бе закачила по главата, ми бе останала цицина, но не ме бе порязала. И макар лакътят ми да пулсираше от тъпа болка, ръката ми вече не беше безчувствена.

На вратата се почука. Замръзнах за момент, след това извадих брезовата клонка от джоба си, промърморих бързо обвързване и я разклатих напред-назад.

Откъм коридора се чу възглас на изненада, последван от тихия смях на Уилем.

— Не е смешно — чух да казва Сим. — Пусни ни да влезем.

Пуснах ги. Симон седна на края на леглото, а Уилем се настани в стола до бюрото. Затворих вратата и седнах от другата страна на леглото. Въпреки че всички бяхме седнали, малката стая изглеждаше пренаселена.

Известно време се гледахме сериозно един друг, после Симон заговори:

— Очевидно тази вечер Амброуз е подплашил някакъв крадец в стаите си. Приятелчето предпочело да скочи през прозореца, вместо да го хванат.

Засмях се кратко и невесело.

— Едва ли. Почти бях излязъл, когато прозорецът се затвори. — Махнах непохватно с ръка. — Събори ме от покрива.

— Помислих, че съм оплескал обвързването — облекчено въздъхна Уилем.

— Предупреди ме достатъчно навреме — поклатих глава аз. — Просто не бях толкова предпазлив, колкото трябваше да бъда.

— Защо Амброуз се върна толкова рано? — попита Симон. — Успя ли да чуеш нещо, когато той влезе?

— Вероятно се е усетил, че почеркът ми не е женски — рече Уилем.

— Имаше защити на прозорците си — обясних аз, — вероятно са свързани към пръстен или нещо друго, което носи със себе си. Сигурно са го предупредили веднага щом отворих прозореца.

— Взе ли го? — попита Уилем.

Поклатих глава.

— Добре ли си? — Симон проточи врат, за да огледа по-добре ръката ми.