Дори Дена да бе изненадана от признанието ми, тя не го показа. Само поклати глава и отново посочи по-отблизо знаците, като местеше пръста си, докато четеше:

— Тук пише: „Надежден собственик, готов за прости измами, дели по равно.“ — Тя огледа останалата част от рамката на вратата и табелата на магазина. — Не пише нищо за търговия със съмнителни стоки.

— Никога не съм знаел как да прочета това — признах аз, хвърлих й кос поглед и предпазливо попитах: — А ти го знаеш, защото…?

— Прочетох го в една книга — саркастично отвърна тя. — Откъде мислиш, че го знам?

Тя продължи нататък по улицата. Присъединих се към нея.

— Аз обикновено не се преструвам на вдовица — някак неочаквано добави Дена. — Твърде млада съм за това. При мен е пръстенът на майка ми или на баба ми. — Тя сви рамене. — Импровизираш според случая.

— А ако господинът е честен? — попитах аз. — Ако се появи на обяд с желание да ти помогне?

— Не се случва често — отвърна тя с крива усмивка. — На мен ми се е случвало само веднъж. Това ме свари напълно неподготвена. Сега вече предварително уговарям нещата със собственика, просто за всеки случай. С удоволствие бих измамила някое алчно копеле, което се опитва да се възползва от бедно момиче. Но няма да взема парите на някой, който иска да помогне. — Изражението й стана мрачно. — За разлика от кучката, която е докопала Джефри.

— Той се е появил на обяд, нали?

— Разбира се, че го е направил — отвърна тя. — „Няма нужда да ми връщате парите, госпожице. Отидете да спасите семейната си ферма.“ — Дена прокара ръце през косата си и вдигна поглед към небето. — Ферма! В това дори няма никакъв смисъл! Защо една фермерска жена би имала диамантена, огърлица? — Тя ми хвърли поглед. — Защо свестните мъже са такива идиоти с жените?

— Той е благородник — рекох аз, — не може ли просто да пише на родителите си?

— Никога не е бил в добри отношения със семейството си — отвърна тя. — Сега пък още повече. В последното писмо, което получи, нямаше никакви пари, само му съобщаваха вестта, че майка му е болна.

Нещо в гласа й ме накара да наостря уши.

— Колко болна? — попитах аз.

— Болна — отвърна Дена, без да вдигне поглед. — Много болна. И, разбира се, той вече е продал коня си и не може да си позволи да плати пътуването с кораб. — Тя въздъхна отново. — Това е като да гледаш някоя от онези ужасни драми за техлините. „Да избереш лошия път“ или нещо от сорта.

— Ако случаят е такъв, единственото, което трябва да стори, е да попадне в някоя църква в края на четвърто действие — отбелязах аз. — Там ще се моли, ще си научи урока и ще изживее останалата част от дните си като непорочно и добродетелно момче.

— Щеше да е различно, ако беше дошъл при мен за съвет. — Тя махна обезсърчено с ръка. — Но не, отби се едва след това, за да ми каже какво е направил. Лихварят от сдружението му отрязва кредита и какво прави той?

Стомахът ми се сви.

— Отива при гаелет — предположих аз.

— И на всичкото отгоре беше доволен, когато ми го съобщи. — Дена ме погледна с отчаяно изражение. — Сякаш най-сетне бе намерил изход от цялата каша, в която се е забъркал. — Тя потрепери и посочи към една малка градина. — Да влезем тук. Тази вечер има повече вятър, отколкото очаквах.

Оставих калъфа с лютнята и свалих плаща си.

— Ето, вземи, на мен ми е добре и без него.

За миг Дена сякаш смяташе да възрази, но после се уви с него.

— А казваш, че не си благородник — укори ме тя.

— Не съм — потвърдих аз. — Просто знам, че ще мирише по-добре, след като ти си го носила.

— А — разбиращо отвърна тя. — И след това ще го продадеш на някоя парфюмерия и ще направиш състояние.

— Такъв беше планът ми от самото начало — признах аз, — хитър и коварен. Всъщност съм повече крадец, отколкото благородник.

Седнахме на пейка на завет от вятъра.

— Мисля, че си загубил една закопчалка — отбеляза тя.

Погледнах към калъфа на лютнята си. Тесният му край зееше отворен, а желязната катарама липсваше.

Въздъхнах и разсеяно протегнах ръка към един от вътрешните джобове на плаща си.

Дена издаде тих звук. Нищо кой знае какво — просто се сепна, пое си рязко дъх и вдигна поглед към мен, а очите й бяха големи и тъмни на лунната светлина.

Дръпнах ръката си назад като попарен и запелтечих някакво извинение.

Дена се засмя.

— Получи се доста неудобно — каза тя тихо сякаш на себе си.