„Злонамерената постъпка“ е нещо ужасяващо, но главорез с остър нож може да те убие десет пъти по-бързо, ако те издебне в някоя тъмна уличка. А да хванеш някого неподготвен е забележително лесно, ако можеш да проследиш всяко негово движение, като използваш кръвта му.

И така, тичах по покривите. Планът ми бе да събера шепа есенни листа, да ги бележа с кръвта си и да ги пусна да се въртят безкрайно около „къщата на вятъра“. Бях използвал този номер и преди.

Но докато прескачах една тясна уличка, видях в облаците да проблясва светкавица и усетих мириса на дъжд във въздуха. Задаваше се буря. Не само че дъждът щеше да свали листата на земята и да им попречи да се движат насам-натам, но щеше и да отмие кръвта ми.

Застанал там, на покрива, аз се почувствах безкрайно изтощен и това ме върна към някои неприятни спомени от годините ми в Тарбеан. Наблюдавах известно време далечните светкавици и се опитах да не позволя на това чувство да ме завладее. Насилих се да си припомня, че вече не бях същото безпомощно и гладно дете, което бях тогава.

Чух слабия, подобен на барабанене звук от огъването на калаения покрив зад мен. Замръзнах, но се успокоих, когато чух гласа на Аури:

— Квоте?

Погледнах надясно и видях дребната й фигура на четири метра от мен. Облаците закриваха луната, но по гласа й усетих, че се усмихва, когато каза:

— Видях, че тичаш по нещата отгоре.

Обърнах се с лице към нея, доволен, че няма много светлина. Не ми се искаше да мисля как би реагирала Аури, като ме види полугол и покрит с кръв.

— Здравей, Аури — поздравих я аз. — Задава се буря. Тази нощ не трябва да си по нещата отгоре.

Тя наклони глава.

— Но ти също си тук — простичко ми отвърна тя.

— Така е. Но само…

Една светкавица пропълзя по небето като огромен паяк и за секунда освети всичко наоколо. След това изчезна, оставяйки ме заслепен за кратко.

— Аури? — повиках я аз, разтревожен, че се е уплашила, като е зърнала как изглеждам.

Проблесна нова светкавица и видях, че тя е застанала по-близо до мен.

Посочи ме и се усмихна възхитено.

— Приличаш на някой от амирите — рече. — Квоте е един от сиридите.

Погледнах се и когато блесна следващата светкавица, разбрах какво имаше предвид. Опакото на ръцете ми бе покрито със засъхнала кръв от опитите ми да спра кървенето на раните си. Тя наподобяваше древните татуировки, които амирите използваха за отличителни белези на най-високопоставените си членове.

Бях толкова изненадан от думите й, че забравих първото нещо, което бях научил за Аури. Забравих да бъда предпазлив и й зададох въпрос:

— Аури, откъде знаеш за сиридите?

Нямаше отговор. При следващата светкавица на фона на мрачното небе видях, че покривът е празен.

> 24.

> Звънтене

Стоях на покрива с натежало сърце, а бурята проблясваше над главата ми. Исках да последвам Аури и да й се извиня, но знаех, че това е безнадеждно. Погрешните въпроси я караха да бяга, а когато Аури хукнеше, тя беше като заек в дупка. В Онова долу имаше хиляди места, където да се скрие. Нямах никакъв шанс да я намеря.

Освен това трябваше да се погрижа за някои жизненоважни въпроси. Дори и в момента някой можеше да се опитва да открие къде съм. Просто не разполагах с достатъчно време.

Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.

Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.

Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.

— Аури? — тихо попитах аз.

— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.

От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.

— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.

От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.

— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.

Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.

— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.

— Какво имаше в светкавицата?

— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.

— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.

— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?