удари по бузата, както правят скараните влюбени на сцената. Ръката на Темпи нанесе удара

отгоре и уцели Дедан отпред — от челото чак до брадичката.

— Аргххх! — изкрещя Дедан. — Черно проклятие! — Олюля се и се хвана за носа. —

Какво ти става? Да не би току-що да ми удари шамар? — Той погледна към Темпи изпод

ръката си. — Биеш се като жена.

За момент изглеждаше, че Темпи ще възрази. След това той се усмихна за пръв път,

откакто го познавах, кимна леко и сви рамене.

— Да. Бия се като жена.

Дедан се поколеба, после се засмя и грубо потупа Темпи по рамото. Очаквах, че

адемецът ще се отдръпне от докосването му, но вместо това той му върна жеста и дори

стигна дотам, че сграбчи рамото на Дедан и шеговито го блъсна.

Тази проява ми се стори странна от страна на човек, който през последните дни се бе

държал толкова резервирано, но реших, че на харизан кон зъбите не се гледат. От страна на

адемеца всичко, различно от неспокойното и мълчаливо въртене, си беше истинска

благословия.

Още по-хубаво бе, че вече имах представа за бойните способности на Темпи. Независимо

дали Дедан искаше да го признае или не, Темпи очевидно го превъзхождаше. Предположих,

че репутацията на адемеца не е просто празни приказки.

Мартен наблюдаваше как Темпи се връща на мястото си.

— Тези дрехи продължават да са проблем — рече следотърсачът, сякаш нищо не се бе

случило, и огледа кървавочервените риза и панталони на Темпи. — Да носиш това облекло

между дърветата, е все едно да развяваш знаме.

— Ще говоря с него за това — казах аз.

Ако Темпи се притесняваше за лошия си атурански, предполагам, че разговорът ни щеше

да протече по-гладко без публика.

— И ще измисля как да постъпи той, ако се натъкне на бандитите. Вие тримата можете

да подготвите лагера и да сложите вечерята.

Тримата се разпръснаха да търсят най-хубавите места, където да опънат постелите си.

Темпи ги проследи как се отдалечават, след това се обърна и ме погледна. Сведе очи към

земята и направи малка крачка встрани.

— Темпи?

Той вдигна глава и ме погледна.

— Трябва да обсъдим дрехите ти.

Когато заговорих, отново се повтори предишното му поведение. Постепенно спря да ми

обръща внимание и погледът му се плъзна встрани. Сякаш му бе досадно да ме слуша. Сякаш

бе някое намусено малко дете.

Не е нужно да ви казвам колко вбесяващо е да се опитвате да водите разговор с човек,

който не ви гледа в очите. Не можех обаче да си позволя лукса да се обиждам или да отложа

този разговор. И бездруго вече го бях отлагал твърде дълго.

— Темпи. — Преборих се с желанието да щракна с пръсти, за да привлека вниманието

му. — Дрехите ти са червени — казах аз, като се опитвах да се изразявам възможно най-

просто. — Лесно се виждат. Опасни са.

Той дълго време не отговори. След това светлите му очи се стрелнаха към моите и

адемецът кимна.

Изпитах ужасното подозрение, че той може би в действителност не разбира какво

правим тук, в Елд.

— Темпи, знаеш ли защо сме тук, в гората?

Очите му се насочиха към грубата ми схема в пръстта и после обратно към мен. Сви

рамене и направи неопределен жест с двете си ръце.

— Какво е много, но не всичко?

В началото помислих, че ми задава някакъв странен, философски въпрос, след това

осъзнах, че ме пита за някаква дума. Вдигнах ръка и хванах два от пръстите си.

— Няколко? — Хванах три пръста. — Повечето?

Темпи, който напрегнато наблюдаваше ръцете ми, кимна.

— Повечето — каза той и започна да се върти притеснено. — Знам повечето. Говори

бързо.

— Търсим едни хора. — Щом заговорих, очите му веднага се отклониха встрани и аз

потиснах въздишката си. — Опитваме се да намерим едни хора.

Ново кимване.

— Да. Лови хора. — Той натърти на думата. — Лови висантха.

Поне знаеше защо сме тук.

— Червено? — Пресегнах се и докоснах червения кожен ремък, който пристягаше

плътно плата на ризата към тялото му — беше изненадващо мек. — За лов? Имаш ли други