— Колко силно ще се раздвижи? — предпазливо попита той. — Не искам да ме събори

от някое дърво, докато разузнавам.

— От другата страна на конеца ще съм аз — обясних аз, — просто ще подръпна леко,

като плувка на въдица.

Мартен спря да си държи ръката и малко се поотпусна.

— Само малко ме стресна, това е всичко — оправда се той.

— Грешката е моя — рекох аз. — Трябваше да те предупредя.

Вдигнах пръчката и я разлюлях с преднамерена небрежност — все едно не беше нищо

повече от обикновена пръчка. Разбира се, тя не беше нищо повече от обикновена пръчка, но

трябваше да убедя Мартен в това. Както е казал Текам — „Нищо на света не е по-трудно от

това да убедиш някого в истина, която му е непозната.“

* * *

Мартен ни показа как да разберем, когато листата или боровите иглички са били

разместени, как да открием, когато някой е минал по камъните, как да узнаем дали мъхът

или лишеите са били засегнати от нечии стъпки.

Старият ловец беше изненадващо добър учител. Той не повтаряше едно и също, не се

държеше снизходително с нас и нямаше нищо против да задаваме въпроси. Дори и

затрудненията на Темпи с езика не го обезсърчаваха.

Въпреки това ни бяха необходими часове — цял половин ден. Когато реших, че най-сетне

сме приключили, Мартен ни накара да се обърнем и ни поведе обратно към лагера.

— Вече минахме оттук — възпротивих се аз. — Ако ще се упражняваме, нека го правим в

правилната посока.

Мартен не ми обърна внимание и продължи да върви.

— Кажете ми какво виждате — нареди той.

Двайсет крачки по-нататък Темпи посочи.

— Мъх — каза той. — Мой крак. Аз вървя.

Осъзнах какво имаше предвид и започнах да забелязвам всичките следи, които двамата с

Темпи бяхме оставили. През следващите три часа Мартен ни върна унизително по стъпките

ни и ни показа всичко, което бяхме сторили, за да издадем присъствието си тук — следа от

крак върху лишеите по ствола на едно дърво, наскоро отчупено парче скала, обезцветяването

на боровите иглички, които бяхме обърнали.

Най-лошото бяха няколкото яркозелени листа, разсипани на земята в правилен полукръг.

Мартен повдигна вежди и аз се изчервих. Бях ги откъснал от близкия храст и разсеяно ги бях

напускал по земята, докато слушах наставника ни.

— Внимателно обмисляйте всяка своя стъпка и се движете предпазливо — предупреди

ни следотърсачът. — И не се губете един друг от поглед. — Той местеше очи между мен и

Темпи. — Захванали сме се с опасна игра.

После ни показа как да прикриваме следите си. Бързо стана ясно, че зле прикритата

следа често е по-очевидна от онази, която е оставена такава, каквато е. И така, през

следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които

другите са се опитали да потулят.

Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да

претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на

зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.

Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е

досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията

ми за грама изглеждаха като приятно занимание.

В Архива имах шанса да направя някои случайни открития. Там до мен бяха моите

приятели, с които можех да разговарям и да се шегувам и чиято привързаност усещах.

Погледнах настрани към Темпи и осъзнах, че мога да преброя думите, които беше изрекъл

днес — двайсет и четири, както и колко пъти беше срещнал погледа ми — общо три.

Колко дни щяха да са ни необходими? Десет? Двайсет? Милостиви Техлу! Възможно ли

беше да прекарам цял месец тук, без да полудея?

С такива мисли в главата не е чудно, че ме заля вълна на облекчение, когато забелязах

отчупената кора на едно дърво и сноп трева, обърнат в погрешната посока.

Тъй като не исках да се изпълвам с напразни надежди, махнах на Темпи да се приближи.