глезените. — Той направи движения, сякаш риташе гъсти шубраци и ги разтваряше с ръцете

си. — Самото счупване трудно се забелязва, ето защо гледайте листата. — Махна към

близките храсти. — Какво виждате тук?

Темпи посочи един по-нисък клон. Този ден беше облечен в ризата от обикновено

домашно платно и без червения цвят на наемническите си дрехи изглеждаше дори още по-

малко внушителен.

Погледнах към мястото, към което сочеше той, и видях, че една клонка е прекършена, но

не достатъчно, че да се отчупи.

— Значи някой е минавал оттук? — попитах аз.

Мартен намести лъка си по-високо върху рамото.

— Аз бях. Направих го миналата нощ. — Той ни погледна. — Виждате ли как дори

листата, които не са увиснали, са започнали да увяхват?

Кимнах.

— Това означава, че някой е вървял по този път преди ден и нещо. Ако са минали два или

три дни, листата щяха да са покафенели и изсъхнали. Виждаш ли тези двете, които са близо

едно до друго… — погледна ме той.

— Това означава, че някой е минал през това място повече от веднъж, когато вече са

минали дни.

Той кимна.

— Тъй като аз ще разузнавам и ще се оглеждам за бандитите, вие ще трябва да

проверявате всичко с носове, забити в земята. Когато откриете нещо такова, ме извикайте.

— Да извика? — Темпи сложи ръце около устата си и започна да обръща главата си в

различни посоки.

После разтвори широко ръце към околните дървета и сложи ръка на ухото си,

преструвайки се, че слуша.

Мартен се намръщи.

— Прав си. Не можете просто да се разкрещите да дойда. — Той обезсърчено разтри

врата си. — Проклета работа, не сме обмислили нещата докрай.

Усмихнах му се.

— Аз ги обмислих — казах и извадих грубата дървена свирка, която бях издялкал

миналата нощ.

Можеше да изсвири само две ноти, но това ми беше напълно достатъчно. Доближих я до

устата си и духнах. Та-та дий. Та-та дий.

— Това е козодой, нали? — ухили се Мартен. — Много прилича.

— Разбирам от такива неща — кимнах аз.

— За съжаление — прокашля се той — козодоят е нощна птица. — Той направи

извинителна физиономия. — Сещаш ли се — нощна. Това веднага ще привлече вниманието

на всеки опитен познавач на гората, ако я надуваш винаги, когато искаш да дойда да

погледна нещо.

Сведох поглед към свирката.

— Черни ръце! — изругах аз. — Трябваше да се сетя за това.

— Идеята е добра — похвали ме Мартен. — Просто трябва да помислим за някоя дневна

птица. Може би златен свирач. — Той изсвири две ноти. — Това би трябвало да е

достатъчно просто.

— Тази вечер ще издялкам нова свирка — рекох аз и се наведох да взема една клонка,

след което я счупих и подадох половината на Мартен. — Това ще свърши работа, ако трябва

да ти дам сигнал днес.

— Как точно ще ни помогне това? — Той изгледа пръчката неразбиращо.

— Когато имам нужда от твоето мнение за нещо, което сме открили, ще направя така. —

Съсредоточих се, промърморих обвързване и мръднах моята половина от пръчката.

Мартен подскочи на половин метър над земята и изпусна пръчката. За негова чест трябва

да призная, че не извика.

— Десет дявола! Какво беше това? — изсъска той и стисна ръката си.

Реакцията му ме стресна и моето сърце също се разтуптя.

— Мартен, съжалявам. Това е просто малко симпатия. — Видях сбърченото му чело и

промених подхода си. — Малко магия. Нещо като тънък магически конец, който използвам,

за да свържа две неща едно с друго. — Помислих си, че Елкса Дал би си глътнал езика при

това описание, но продължих: — Мога да свържа тези две неща, така че когато дръпна

моето…

Преместих се и застанах над мястото, където неговата пръчка лежеше на земята. Вдигнах

моята и неговата се издигна във въздуха.

Демонстрацията ми постигна желания ефект. Когато се движеха заедно, двете клонки

приличаха на най-недодяланата и жалка марионетка на света. Не беше нещо, от което човек

да се уплаши.

— Това е като невидим конец, само дето не може да се оплете или да се закачи за нещо.