— Винаги се радвам да науча нещо ново — отвърнах аз и направих жест, за който се

надявах, че означава „искреност“.

Адемецът отиде встрани от пътя, свали тежката си раница и седна на тревата.

— Трябва да поговорим за летхани.

Трябваше да положа сериозно усилие, за да не се усмихна лудешки. От известно време

исках да повдигна този въпрос, тъй като вече бяхме много по-близки, отколкото първия път,

когато го попитах за това. Но не исках да рискувам да го обидя отново.

Поседяхме мълчаливо за момент — донякъде, за да възвърна хладнокръвието си, но също

така и за да покажа на Темпи, че се отнасям към тази тема с необходимото уважение.

— Летхани — внимателно повторих аз. — Ти ми каза, че не трябва да питам за това.

— Тогава не трябваше. Сега, може би. Аз… Несигурен. Чувствам се раздвоен. Но сега

можеш да питаш.

Изчаках известно време, за да видя дали той няма да продължи. Когато не го направи,

зададох очевидния въпрос:

— Какво е летхани? Сериозно.

Темпи ме изгледа продължително, след което внезапно избухна в смях.

— Не знам. И не мога да ти кажа. — Той се засмя отново. Омаловажаване. — И все пак

трябва да говорим за това.

Поколебах се и се зачудих дали това не беше някоя от странните му шеги, които,

изглежда, никога не можех да схвана.

— Сложно е — каза той. — На моя език е трудно. А на твоя? Безсилие. Кажи ми какво

знаеш за летхани.

Опитах се да измисля как да опиша какво съм чувал за летхани, като използвам само

думите, които той знае.

— Чувал съм, че летхани е нещо тайно, което прави адемците силни.

— Да — кимна Темпи. — Това е вярно.

— Казват, че ако познаваш летхани, не можеш да загубиш битка.

Отново кимване.

Поклатих глава, защото разбирах, че не успявам да му обясня достатъчно добре.

— Казват, че летхани е тайна сила. Адемците задържат думите в себе си. — Направих

жест, сякаш събирам някакви неща близо до тялото си и ги натрупвам в него. — След това

тези думи са като горски пожар. Този пожар на думите прави адемците невероятно силни,

невероятно бързи, с кожа, твърда като желязо. Затова можете да се биете с много хора и да

побеждавате.

Темпи ме погледна внимателно и направи жест, който не успях да разпозная.

— Това са побъркани приказки — най-сетне рече той. — Това ли е правилната дума?

Побъркани?

Той изплези език, започна да върти очи и да мърда пръсти край главата си.

Не се сдържах и се разсмях нервно.

— Да. „Побъркани“ е правилната дума. А също и „налудничави“.

— Тогава онова, което казваш, е побъркано, а също и налудничаво.

— Но онова, което видях днес — възразих аз. — Носът ти не се счупи, когато те удариха

с глава. Това не е естествено.

Адемецът поклати глава и се изправи.

— Ела тук. Изправи се.

Станах и Темпи пристъпи по-близо до мен.

— Ударът с глава е хитър. Той е бърз. Може да изненада, ако противникът не е готов. Но

аз не съм не готов.

Той се приближи още повече, докато гърдите ни почти се докоснаха.

— Ти си гръмогласният мъж — обясни той. — Главата ти е твърда. Моят нос е мек. —

Той се пресегна и хвана главата ми с двете си ръце. — Ти искаш това.

Бавно наведе главата ми надолу, докато челото ми не се притисна в носа му.

— Ударът с глава е бърз. — Темпи пусна главата ми. — За мен — малко време. Мога ли

да се движа?

Той премести главата ми надолу и едновременно с това се дръпна назад. Този път челото

ми допря устата му, все едно се готвеше да ме целуне.

— Това не е добре. Устата е мека.

Отново наклони главата ми назад.

— Ако съм много бърз…

Темпи отстъпи цяла крачка назад и свали главата ми още по-ниско, докато челото ми не

докосна гърдите му.

— Това пак не е добре. Гърдите ми не са меки. Но главата на този мъж е по-твърда от

повечето. — Очите му леко проблеснаха и аз се изкикотих, осъзнавайки, че той се е

пошегувал.

— Значи — каза адемецът и се върна на мястото, където бяхме започнали, — какво може