съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я

започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да

се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.

* * *

На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била

винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.

Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и

месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все

така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.

Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато

обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и

пораснал умен и хитър.

През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не

можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената

и форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в

гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.

Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той

продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.

Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене,

които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред,

без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.

Точно когато силите му вече го напускали, момъкът се изкачил на един хълм и видял

старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива

роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а

устата затворена.

Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.

— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от

всички населени места. Как е пътят до Тиню?

— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.

Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се

нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете

си.

— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите

на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.

— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?

— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана,

защото мястото е идеално за онова, което правя.

— И какво е то? — попитал момъкът.

— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да

кажат.

— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?

— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от

хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво

те води в моето малко ъгълче на небето?

— Опитвам се да намеря луната.

— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка

нощ, стига времето да го позволява.

— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.

— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я

гониш?

— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.

Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.

— Чувам го в гласа ти. Това не е някаква моментна прищявка.

Той се навел и притиснал ухо към гърдите на Джакс, отново затворил очи и за дълго

застинал съвсем неподвижно. — О, колко тъжно — казал той тихо накрая. — Сърцето ти е

разбито и ти никога не си имал дори и най-малката възможност да го използваш.

Момъкът се размърдал, защото се почувствал малко неловко.

— Дано нямаш против, че те питам — рекъл той, — но как се казваш?

— Нямам нищо против да ме попиташ — отвърнал старецът. — Стига ти да нямаш