— Проход?

— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният

път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен,

много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или

падаш в дупка.

— Значи летхани е правилният път през планините.

— Частично съгласие. Вълнение. Това е правилният път през планините. Но летхани е и

това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са

всичко.

— Значи летхани е цивилизацията.

Последва нова пауза. Да и не. Темпи поклати глава. Обезсърчен.

Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.

— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.

— Не.

Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм

сигурен, че съм го разбрал.

— Летхани не е воденето на бой?

— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. Много важно.

— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.

— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е

страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат

мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.

— А ако бяха спечелили?

— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. Лека веселост.

— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?

— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се

проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. Сериозно. Затова разговаряме сега.

Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.

— Страхувах се, че ще те наранят.

— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.

— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?

— Може би — сви рамене той.

— Част от летхани ли е да бъдеш… Подчертаване. Наранен?

— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш

и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. Голямо неодобрение.

Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.

— Не разбирам — признах аз.

— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на

Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от

историята с денковете. Как е думата?

— Калайджията?

— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?

— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.

Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. Раздразнение.

— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си

възпитан. Винаги.

— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.

— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато

срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. Предупреждение.

— Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го

направиш. Това е летхани.

Замислих се за момент.

— Значи летхани е да бъдеш учтив?

— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща.

Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. —

Разбираш ли?

— Не.

Щастие. Одобрение. Темпи се изправи на крака и кимна.

— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.

88.

Слушане

Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело

настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива

пуйка за вечеря.

И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на