Шрифт:
— Проход?
— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният
път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен,
много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или
падаш в дупка.
— Значи летхани е правилният път през планините.
— Частично съгласие. Вълнение. Това е правилният път през планините. Но летхани е и
това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са
всичко.
— Значи летхани е цивилизацията.
Последва нова пауза. Да и не. Темпи поклати глава. Обезсърчен.
Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.
— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.
— Не.
Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм
сигурен, че съм го разбрал.
— Летхани не е воденето на бой?
— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. Много важно.
— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.
— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е
страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат
мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.
— А ако бяха спечелили?
— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. Лека веселост.
— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?
— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се
проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. Сериозно. Затова разговаряме сега.
Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.
— Страхувах се, че ще те наранят.
— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.
— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?
— Може би — сви рамене той.
— Част от летхани ли е да бъдеш… Подчертаване. Наранен?
— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш
и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. Голямо неодобрение.
Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.
— Не разбирам — признах аз.
— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на
Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от
историята с денковете. Как е думата?
— Калайджията?
— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?
— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.
Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. Раздразнение.
— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си
възпитан. Винаги.
— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.
— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато
срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. Предупреждение.
— Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го
направиш. Това е летхани.
Замислих се за момент.
— Значи летхани е да бъдеш учтив?
— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща.
Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. —
Разбираш ли?
— Не.
Щастие. Одобрение. Темпи се изправи на крака и кимна.
— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.
88.
Слушане
Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело
настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива
пуйка за вечеря.
И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на