Въпреки че по убеждения беше атеист, Мелсчой отдели миг, за да се помоли за възможността да се върне в родината си и със спечелените пари да осигури семейството си.

Последвалият разговор с нощния пазач се сведе до това, до което се свеждаше всеки разговор в този град: до пари. Мелсчой му предложи петстотин юана и човекът бе готов да му даде дори и първородния си син.

Оказа се, че същата нощ чужденецът бе посетен от една дама. Жената го беше чакала в къщата за гости и през това време беше водила неангажиращ разговор за бижута с бармана, защото тя притежаваше магазин за перли в „Интернешънъл Пърл Сити“ в Хонконг.

Мелсчой трябваше да си поговори с нея. И да разбере всичко, което знаеше тя за американеца и най-вече какво общо има той с Лу Хао. Тази жена в момента можеше да бъде единственият му спасител. А не този бронзов идол…

От друга страна, всеки знаеше съдбата на спасителите — те трябваше да бъдат пожертвани.

09:00 часа

квартал Чаннин

Шанхай

— Wo de tian! 19 — каза Грейс и го поведе към обзаведения служебен апартамент, който успя да уреди да ползват почти толкова бързо, колкото ако бяха наели хотел. Най-големият проблем обаче беше в това, че трябваше да покажат личните си карти, но Грейс реши да заобиколят изискването, като намекна, че двамата с Нокс са любовници. Срещу определена цена наемодателят им се съгласи да ги пусне. Грейс бе спряла на различни места по пътя и носеше няколко пазарски чанти със себе си.

Подът беше покрит с мраморни плочки, обзавеждането бе от черна кожа и лъскави алуминиеви орнаменти, а осветлението бе от приглушени халогенни лампи. От прозореца се разкриваше гледка към небостъргачите на града.

Още с влизането си Грейс спусна щорите и завесите.

Нокс свали окървавения си елек и каза:

— Бих се възползвал от помощта ти, ако можеш да издържиш на гледката.

Грейс неволно отстъпи, погнусена от подгизналата с кръв тениска. Той я свали с известни усилия, а тя пристъпи към него, за да му помогне. Извърна се настрана, щом видя раната.

— Изглежда лошо, но всъщност не е… — успокои я той.

— Ранен си — напомни му тя.

Нокс изпъшка, докосвайки раната с пръсти. Тя забеляза два по-стари белега: един на гърдите и друг, преминаващ напряко през ребрата му.

— Онзи ме нападна изневиделица, скочи върху мен, преди да успея да реагирам. Аз съм си виновен. Можеш ли да ми помогнеш?

Нокс се запъти към банята, а Грейс го последва с една от чантите с покупки. С нейна помощ той проми раната и я подсуши. Лицето му се изкриви от болка, когато напои марля с дезинфектант и я пъхна с пръст в раната си. Задържа я там половин минута, след което изстиска малко гел по краищата й и се обърна към Грейс. Цветът на лицето й бавно се възвръщаше, поне не изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

Грейс отвори капачката на тубичката със секундно лепило.

— Ще притиснеш ли ръбовете на раната един към друг вместо мен? — попита я той.

— Аз ще сложа лепилото — каза тя. — Раната я дръж ти. Може би ще трябва да те зашият.

— Това ще свърши работа — отговори Нокс и посочи към другите два белега. — Какви ти шевове! Само секундно лепило — засмя се той. Зарасналите белези изглеждаха белезникави и подути.

Нокс притисна с два пръста кожата около раната си, докато Грейс нанасяше лепилото. Задържа така около пет минути. Когато я пусна, част от двусантиметровия разрез беше прилепнал, но по средата отново се отвори. След още три нанасяния на лепило най-накрая успяха да я залепят.

— От какво са другите белези? — поинтересува се Грейс.

— Повечето са от шрапнели. Двамата с Дулич бяхме в един конвой, когато на пътя пред нас избухна бомба. Джипът на Сержанта се запали, а аз обрах част от шрапнелите…

— Сам си го търсил… — нежно му се скара Грейс.

— През тези две години… Оттогава са повечето ми белези. Обикновено човек започва подобна работа с мисълта, че е неуязвим, а към края вече нямаш търпение договорът ти да приключи.

— Е, значи господин Дулич ти е длъжник… — предположи тя.

— Нещата не стоят точно така. Американците не разсъждават по този начин — усмихна се Нокс.

— Напротив, всички мислят така… — възпротиви се тя.

— Я ми разкажи за монголците — смени темата Нокс.

Грейс, изглежда, не се зарадва особено на въпроса, но отговори:

— Били петима. Всичките живеят в къща на онази улица.

— А Едуард Лу е ходил да се види с някого от тях, тъй ли?

— Така изглежда — отвърна Грейс.

— Плащането е било сериозно, поне според Данър — каза Нокс.

— Няма как да кажа без документите на Еди — отбеляза тя. — Трябва да продължим да ги търсим.

— Всичко по реда си. Хард дискът на Дани може да ни помогне за това. Но тези монголци определено означават нещо. Дали просто не са тръгнали след своята част от плячката? Възможно ли е нещата да са толкова прости?

— Защо не?

— Или пък работят в комбина с полицията? — предположи Нокс. — Или пък с Държавна сигурност? При всички положения имат връзки с някого, който може да им набави документите…