Маршрутите, по които се движеха, ставаха все по-познати. Нокс намали, щом приближиха до първото отбелязано в джипиеса място. Гласът на Данър му подсказа, че тук беше бездетната двойка четиридесетгодишни китайци. Нокс намали и спря край тротоара.

Грейс скочи пъргаво почти в движение и побърза да му хвърли каската си.

— Ти стой тук! — каза тя на мандарински заради хората, които преминаваха по тротоара в този момент.

На Нокс не му се щеше да разиграва сцени. Знаеше, че всеки wai guo ren, всеки с американски акцент, независимо колко добре говореше езика, щеше да изпъква отдалеч. Но в същото време нямаше никакво намерение да стои безучастен и да остави Грейс сама.

Той също свали каската си, нахлупи бейзболна шапка ниско над очите си и побърза да настигне Грейс.

— Глупав ход! — отбеляза тя, без да се обръща.

— Това, за което си говорихме… — започна той отдалеч. — Това, което ти обясних…

Двамата заедно се качиха по тъмното стълбище до балкона на втория етаж и заобиколиха до втората врата зад ъгъла, откъм страната на улицата, където се падаше всъщност източната страна на жилищната сграда. Нокс опря гръб на стената, така че тялото му да не се вижда от вратата на апартамента.

Грейс почука и миг по-късно вратата се отвори леко.

— Wei? — посрещна я женски глас на мандарински. — Да?

— Нося доставката, която очаквате — каза Грейс.

Вратата се отвори по-широко и жената вътре извика:

— Laogong! 17

Последва шляпане на влачещи се по пода домашни чехли, което оповести пристигането и на съпруга.

Грейс отвори рязко вратата и Нокс светкавично пристъпи вътре, притискайки нищо неподозиращия мъж към стената. Грейс хлопна вратата зад себе си и запуши устата на жената, а Нокс заби един юмрук в лицето на съпруга и го свлече на пода, притискайки го с коляно. Стаята бе оскъдно обзаведена, но много чиста; подът бе застлан с плочи, а в средата на стаята имаше само ниска масичка за кафе и няколко дървени табуретки.

Нокс заговори като вбесен и безпощаден шанхаец.

— Ще ти съдера задника и ще го дам на жена ти да си го запази като сувенир!

Пластмасова идентификационна карта, закачена на връв, падна на земята до Нокс. Грейс я беше откачила от една кука зад вратата и му я беше подхвърлила.

— Инспектор по стоманите — подсказа му тя.

— Човекът, който ви плащаше… — започна Нокс.

— Добре, не. Добре, не! — извика жертвата му, бясно тръскайки глава в опит да се освободи.

— Дошли сме за него.

— Bu hao! — извика мъжът, докато риташе и се извиваше в ръцете на Нокс. — Нищо не знам! — Лицето му бе почервеняло, а очите му почти щяха да изскочат от орбитите си.

— Кажи ми сега или ще пикаеш кръв цяла седмица! — заплаши го Нокс и посегна към слабините му.

Лицето на мъжа се зачерви още повече.

— Приятелят ми ти е плащал! Не ме лъжи! — каза Нокс.

— Вземал съм пари, истина е. Всяка седмица вземах парите. Срещу това давах положителни оценки по докладите за качество. Дано Буда ми прости! Знам само, че плащането тази седмица не дойде. Нищо повече, кълна се!

— Достатъчно! — извика Грейс.

Нокс го пусна и я изгледа с предупредителен поглед, в който се четеше: „Само не се меси“.

— Ами тази седмица? — обърна се Нокс отново към мъжа. — Отново ли написа положителен доклад?

Инспекторът се намръщи и инстинктивно се сви, когато американецът вдигна ръка срещу него.

— Не мисля — продължи Нокс. Взе идентификационната карта и я прибра в джоба си. — Ако още веднъж си позволиш да вземеш дори един фен 18 за подобна услуга, семейството ти ще плаща завинаги — изрече той, знаейки добре, че в Китай заплахата към бъдещите поколения бе възприемана най на сериозно.

— Казах ти! — извика и жената. — Предупредих те, че от толкова алчност няма да излезе нищо добро!

И кой изричаше тези думи: жената имаше чисто нов хладилник и съдомиялна машина в кухнята. Дори чужденците, изпратени на работа в Шанхай, не разполагаха със собствени съдомиялни.

— Телефоните ти! — кратко нареди Нокс.

Мъжът го изгледа, объркан.

— Дайте си телефоните, и двамата!

Мъжът и жената му подадоха устройствата. Нокс извади SIM картите, хвърли останалото на пода и го размаза с крак. Хвана Грейс за лакътя и двамата се оттеглиха, затваряйки вратата на апартамента след себе си.

— Върви спокойно! — нареди й Нокс, въпреки че Грейс изглеждаше спокойна, а неговата дясна ръка трепереше.

— Можеше да се справим с това по друг начин — обвинително го изгледа тя.

— Така ще бъде! — настоя Нокс. — Поне докато не бъдем сигурни, че човекът отсреща казва истината.

— Ами ако се познават? Ако този се обади нататък по веригата и предупреди останалите?

— Това е една от причините да им взема телефоните — напомни й той.

— Мислех си, че ги прибра, за да видиш на кого са се обаждали и кого познават — предположи Грейс.