Нокс се огледа в страничното огледало на ленд роувъра и слезе от колата. Сапунът му бе свършил преди три дни и беше доста брадясал, а тъмните косъмчета по бузите му подчертаваха искрящо сините му очи. Косата му беше сплъстена, а ризата лепнеше по гърба му от пот и засъхнал прахоляк. Прокара език по зъбите си, за да ги почисти от остатъците от ядки и стафиди, които беше ял по пътя през последните осемдесет километра, и отпи глътка топла вода от пластмасова бутилка.

Шофьорът говореше малко тайвански и това се оказа единственият език, на който можеха да комуникират.

— Разтоварвам кола? — попита той.

— Първо си намери стая — отговори Нокс и му подаде тлъста пачка банкноти с ясното съзнание, че човекът щеше да предпочете да си ги запази и да спи в колата. — Довечера ще разтовариш всичко в моя хотел. На сутринта ще го изпратим.

Селото представляваше странна смесица от стари бетонени блокове и схлупени колиби, издигнати на колове. Нокс се насочи към верандата на малкия хотел и редицата столове, разположени под вентилаторите с витла от плат, които се въртяха мудно в горещия ден. Очите му срещнаха погледа на някакъв човек, седнал на единия от столовете, и напуканите му сухи устни се разтегнаха в болезнена усмивка. Дейвид Дулич вдигна за поздрав запотената си бутилка с бира и махна към празния стол до себе си.

— Виж ти каква среща! — възкликна Нокс, докато изкачваше няколкото стъпала до верандата.

— Изглеждаш като пребит — посрещна го Дулич, бившият сержант от армията, който в сегашния си цивилен живот ръководеше транспортната фирма, наела Джон Нокс да превозва някои доставки от Кувейт до Ирак. Толкова рисковани превози носеха около 80 000 долара на месец и Нокс беше спестявал повечето от тях, за да може да покрива разходите по лечението на брат си у дома.

Двамата мъже се здрависаха и дружески се потупаха по гърбовете. Дулич направи знак на сервитьора да донесе още две бири, докато Нокс го гледаше изпитателно.

— Какво да ти кажа… Наминавах наблизо — усмихна се Дулич.

— Аха, сигурно е така, сержант — отвърна Нокс.

— Исках пръв да огледам глинените саксии, плетените килимчета, дървените флейти или каквото там друго си отмъкнал от нищо неподозиращите местни жители.

— Само Томи знаеше, че ще идвам в Бан Лунг — заяви Нокс. — Виждам, че си се възползвал от информацията.

През целия си живот Нокс винаги бе защитавал брат си Томи и бе отблъсквал честите шеги по негов адрес. Изрази от рода на „не е най-схватливият“, „не е от най-интелигентните“ и други подобни често стигаха до ушите на Нокс и юмрукът му бе разбил не една и две физиономии заради тях.

Брат му имаше пристъпи на епилепсия, която можеше да бъде контролирана с лекарства, а освен това често страдаше от мигрена и имаше изразени трудности в ученето. При правилно наблюдение и подкрепа Томи можеше да работи като бизнес партньор на Нокс, а и момчето имаше забележителни умения в областта на математиката и компютрите. Често изумяваше околните с бързото си смятане и обработка на информацията, въпреки че бе социално незрял за възрастта си. Томи беше на тридесет и една. Братът на Нокс бе единствената абсолютна величина в живота му. Двамата бяха много близки и ги свързваха общият портфейл, кръвта и Skype.

— Томи звучеше чудесно — невъзмутимо каза Дулич. — Разказа ми, че в момента се занимавал с онлайн продажби, и доколкото разбрах, се справя доста добре.

Бирите им пристигнаха и тъй като беше много изморен, гладен и жаден, Нокс трябваше да внимава да не изгълта наведнъж изстудената напитка. Като се има предвид в чия компания се намираше, трябваше да запази съзнанието си чисто и с мъка си наложи да отпие само малка глътка.

Дулич го изгледа изпитателно. Погледът му бе режещ и сякаш проникваше направо в мозъка.

— Не се интересувам… — заяви Нокс, а устните му отново твърде бързо срещнаха гърлото на бутилката.

Не му трябваше кой знае колко проницателност, за да разбере каква беше играта — вече неведнъж бе отказвал на Дулич да се включи в цивилните конвои към Афганистан. Осъзнаваше какъв късмет бе извадил да се измъкне невредим от Кувейт. Останалите, към които се числеше и Дулич, се бяха отървали с наранявания, които едва не им бяха коствали живота. Сега двамата с Томи си имаха добър бизнес и при условие че родителите им отдавна не бяха на този свят, беше важно Нокс да остане жив и да следи за развитието на общата им работа. Освен това беше важно да не оставя Томи без наблюдение и подкрепа, а това струваше доста пари и старание.

Засега нещата вървяха прилично. Не можеше да се каже, че са идеални, но бизнесът им беше добър и без съмнение човекът, седнал срещу него, вече беше направил проверка на кредитните му сметки. Дулич бе твърде прилежен, щом ставаше въпрос за подобни неща. Без съмнение той вече бе запознат с желанието на Нокс да открие специален фонд, от който да покрива медицинските разходи на брат си. Знаеше също, че двамата се движат по ръба на бръснача и че лекарите постоянно искаха повече пари. Скапана работа.