— Да — с облекчение отвърна тя. — Искам ти и Хийт да огледате предната част на манастира откъм Луис Стрийт и да се уверите, че гарваните-демони са си отишли.

— Тръгвам! заяви Джони Бий и шеговито перна Хийт по рамото. — Хайде, футболистче, да видим какво можеш.

— Внимавайте с проклетите дървета и сенките — добави Стиви Рей и поклати глава, когато Хийт бързо приклекна, наведе се и нанесе няколко бързи удара по рамото на Джони Бий.

— Няма проблем — рече Далас и тръгна с умълчалия се Ерик.

— И побързайте — предупреди Стиви Рей двете групи момчета. — Слънцето скоро ще изгрее. Ще се срещнем пред пещерата на Дева Мария след половин час и нещо. Крещете силно, ако откриете нещо, и всички ще дотичаме при вас.

Тя наблюдава четирите момчета, за да се увери, че наистина отиват там, където ги е изпратила, а после се обърна, въздъхна и тръгна да изпълни своята задача. По дяволите, каква досада! Стиви Рей обичаше Зоуи повече от белия хляб, но разправиите с двете гаджета на най-добрата й приятелка я караха да се чувства като крастава жаба в торнадо. По-рано тя мислеше, че Ерик е най-готиният тип на света, но след като прекара няколко дни с него, реши, че той е страхотен досадник със свръх огромно себелюбие. Хийт беше мил, но беше обикновен човек и Зоуи с право се тревожеше за него. Човеците определено умираха по-лесно от вампирите и дори от новаците. Стиви Рей хвърли поглед през рамо и се опита да съзре Джони Бий и Хийт, но леденият мрак и дърветата ги бяха скрили и не видя никого.

Не че имаше нещо против да бъде сама известно време. Джони Бий щеше да държи под око Хийт. Истината беше, че Стиви Рей се радваше, че временно се е отървала от него и ревнивия Ерик. Двамата я караха да оцени Далас. Той беше простодушен и непринуден. Далас й беше нещо като гадже. Между тях имаше нещо, но това не пречеше на другите неща. Далас знаеше, че Стиви Рей има много работа, затова не й досаждаше. И беше с нея, когато тя беше свободна. Приятен, симпатичен и жизнерадостен! Такъв беше Далас.

Зоуи може да научи това-онова за справянето с момчетата от мен — помисли си тя, докато вървеше през горичката от стари дървета покрай пещерата на Дева Мария, която отделяше територията на манастира от оживената Двайсет и първа улица.

Едно беше сигурно… Нощта определено беше скапана. Стиви Рей измина едва десетина крачки и късите й руси къдрици вече се намокриха. По дяволите, дори по носа й се стичаше вода. Тя прокара ръка по лицето си и избърса студената, влажна смесица от дъжд и лед. Всичко беше странно тъмно и тихо. Беше неестествено, че на Двайсет и първа улица не работи нито една лампа. Не минаваха и коли, нито полицейски патрулки. Стиви Рей се плъзгаше надолу по склона. Краката й докосваха пътя и единствено свръхразвитото й вампирско нощно зрение й помагаше да се ориентира. Изглежда, Калона, след като бе избягал, беше взел със себе си и звука, и светлината.

Изведнъж Стиви Рей изпита страх, приглади назад мокрите си коси и се стегна.

— Държиш се като страхливка и глупачка! — упрекна се тя на глас и после се уплаши още повече, когато думите й прозвучаха неестествено усилени от леда и мрака.

Защо беше толкова нервна, по дяволите?

— Може би защото криеш разни неща от най-добрата си приятелка измърмори тя и после стисна устни. Гласът й беше твърде силен в тъмната ледена нощ.

Но тя щеше да разкаже всичко на Зоуи. Наистина! Просто не й беше останало време. Пък и Зоуи си имаше достатъчно тревоги и не й трябваше още стрес. И… беше й трудно да говори за тези неща дори пред нея.

Стиви Рей подритна отчупен, покрит с лед клон. Знаеше, че няма значение дали е трудно. Щеше да говори със Зоуи. Трябваше. Но по-нататък. Може би много по-късно.

По-добре беше да се съсредоточи върху настоящето, поне в момента.

Тя присви очи, засенчи ги с ръка, опитвайки се да ги предпази от парещия леден дъжд, и се взря в клоните на дърветата. Въпреки мрака и бурята, зрението й беше добро и Стиви Рей изпита облекчение, когато не видя големи тъмни тела, спотайващи се над нея. Откри, че е по-лесно да върви в края на пътя, и продължи по Двайсет и първа улица, отдалечавайки се от манастира, като непрекъснато поглеждаше нагоре.

Стиви Рей долови мириса едва когато стигна до оградата между имота на монахините и луксозните жилищни сгради в съседство.

Кръв.

Лоша кръв.

Тя спря, придоби свиреп вид и подуши въздуха, който беше изпълнен с влажното, мухлясало ухание на леда, покрил земята, и характерния остър мирис на асфалта под краката й. Стиви Рей не обърна внимание на тези миризми и се съсредоточи върху кръвта. Не беше човешка, нито дори на новак, затова не миришеше на слънчева светлина и пролет… мед и шоколад… любов и живот, и всичко, за което бе мечтала. Не, тази кръв ухаеше на тъмни сили./Беше. твърде гъста/. В нея имаше нещо, което не беше човешко. Все пак обаче привлече, макар че дълбоко в душата си Стиви Рей знаеше, че греши.

Мирисът беше на нещо странно и неземно и я доведе до първите тъмночервени капки. В бурята и мрачните мигове преди зазоряване усъвършенстваното й зрение видя, че това са само мокри петна върху леда, покрил пътя и тревата до него. Но Стиви Рей знаеше, че там някъде има кръв. Много кръв.

Нямаше животно или човек да лежи на земята и да кър-ви, но имаше диря от тъмна течност, която се сгъстяваше върху дебелия лед, отдалечаваше се от улицата и продължаваше към най-гъстата част на горичката зад манастира.