Осъзнах, че и аз плача едва когато Деймиън ми подаде кърпичка.

— Благодаря — смотолевих аз и избърсах лицето си.

Той ми се усмихна, а после се приближи до Джак, прегърна го и го потупа по рамото (и подаде кърпичка и на него).

— Ела да намерим стаята, която монахините са приготвили за нас. Трябва да си починеш — каза той на гаджето си.

Джак подсмръкна, изхълца и кимна, а Деймиън понечи да го изведе от стаята.

— Чакай, Джак — извика Старк.

Джак погледна към леглото, където Херцогинята все още притискаше глава до Старк, който бе увил ръка около шията на лабрадора.

“ Ти се грижеше добре за Херцогинята, когато аз не можех.

— Тя не ми създаде никакви неприятности. Не съм имал куче и не знаех колко са страхотни. — Гласът на Джак потрепери. Той се прокашля и продължи: — Радвам се, че… ти вече не си зъл и ужасен и тя отново ще бъде с теб.

— Да рече Старк, после млъкна и направи гримаса от болка, когато раздвижи устни. — Още не съм сто процента сигурен каква ще бъде програмата ми. Но ще ми направиш голяма услуга, ако ти и аз заедно се грижим за Херцогинята.

— Наистина ли? — Лицето на Джак засия.

Старк кимна уморено.

— Да. Ще вземете ли Херцогинята във вашата стая? По-късно може пак да я доведете да ме види.

— Абсолютно! — възкликна Джак, а после се прокашля и добави: — Както вече казах, тя не създава никакви проблеми.

— Хубаво — рече Старк, надигна муцуната на кучето и го погледна в очите. — Сега съм добре, хубавице. Отиди с Джак, за да се почувствам още по-добре.

Знаех, че сигурно много го заболя, но Старк се надигна, наведе се да целуне лабрадора и му позволи да близне лицето му.

— Добро момиче… Хубавицата ми… — прошепна той и отново целуна кучето. — А сега, върви с Джак! Отивай! Хайде! — Старк посочи Джак.

Кучето близна лицето му за последен път, изскимтя без желание, обърна се и изприпка до Джак. Размаха опашка и потърка муцуната си в него за поздрав, а той избърса очи с едната си ръка и го погали с другата.

— Ще се грижа добре за нея и ще я доведа да те види веднага щом слънцето залезе днес.

— Добре, Джак. Благодаря — успя да се усмихне Старк и после се отпусна на възглавниците.

— Той се нуждае от почивка и тишина — заяви Дарий и продължи да маже раните му.

— Зоуи, ще ми помогнеш ли да заведа баба ти в стаята й? — попита сестра Мери Анджела. — И тя се нуждае от почивка и тишина. Денят беше дълъг за всички ни.

Прехвърлих вниманието си от Старк към баба, като поглеждах ту единия, ту другия от хората, които обичах най-много.

— Погрижи се за баба си — рече Старк. — Усещам, че слънцето скоро ще изгрее. Ще угасна като светлина дотогава.

Ами… добре. Приближих се до леглото му и застанах там непохватно. Какво трябваше да направя? Да го целуна? Да стисна ръката му? Да вдигна палци и да се ухиля глуповато? Той не ми беше официално гадже, но между двама ни имаше връзка, която преминаваше границите на приятелството. Чувствах се объркана и неспокойна и по същество извън зоната си на удобство. Сложих ръка на рамото му и промълвих:

— Благодаря ти, че спаси живота ми.

Старк ме погледна в очите и останалото в стаята избледня.

— Винаги ще пазя сърцето ти в безопасност дори ако моето трябва да спре — тихо отговори той.

Наведох се, целунах го по челото и измънках:

— Гледай това да не се случи.

— Добре — прошепна Старк,

— Ще се видим, когато слънцето залезе — рекох аз и най-после забързах към баба. Сестра Мери Анджела и аз й помогнахме да стане и почти я пренесохме по късия коридор до друга, подобна на болнична, стая. Усетих колко дребничка и крехка е баба и стомахът ми отново се сви от притеснения за нея.

— Престани да се тревожиш, а-вет-си а-ге-хут-са — каза тя, докато сестра Мери Анджела нагласяше възглавници около нея, за да й помогне да се чувства удобно.

— Ще ти дам болкоуспокояващо — каза монахинята. — Ще проверя дали щорите и завесите в стаята на Старк са спуснати, затова имате няколко минути да побъбрите, но когато се върна, ще настоявам да глътнеш хапчето и да заспиш.

— Ти си непреклонна и взискателна, Мери Анджела — рече баба.

— Краставите магарета се надушват отдалеко, Силвия — отвърна монахинята и бързо излезе от стаята.

Баба ми се усмихна и потупа леглото до себе си.

Седнах внимателно до нея. Лицето й беше охлузено и обгорено от въздушната възглавница, която бе спасила живота й. На устната и едната страна на лицето й имаше тъмни шевове. Главата й беше превързана и дясната й ръка беше бинтована в заплашителен на вид гипс.

— Колко иронично е, че раните ми изглеждат ужасни, но всъщност са много по-безболезнени и маловажни от невидимите рани в твоята душа — отбеляза тя.

Отворих уста да я уверя, че съм добре, но следващите й думи прерязаха остатъка от възражението ми.