Докато Скот настоятелно задаваше въпросите си, Ричард само слушаше. Скот беше прав, помисли си той унило. Заедно всичко се навързваше. Поотделно беше опровержимо и подлежеше на обяснение. Докато не успеят да докажат насилствена смърт сред бременните, щеше да бъде невъзможно да предявят каквото и да е основателно обвинение срещу Едгар Хайли.

Той беше толкова спокоен, толкова уверен. Ричард се опита да си представи как собственият му баща, невролог, би реагирал, ако го разпитваха за насилствената смърт на някой от неговите пациенти. Как щеше да реагира Бил Кенеди? Как щеше да реагира самият той — като човек и като лекар? Във всеки случай не като този човек тук, не с този сарказъм и с това презрение.

Беше представление. Ричард не се съмняваше в това. Едгар Хайли играеше. Но как можеха да го докажат? С болезнена сигурност той си даваше сметка, че никога няма да намерят нещо компрометиращо в архивите на Хайли. Той беше твърде умен, за да го допусне.

Скот питаше за бебето на Бъркли.

— Докторе, вие знаете, че Елизабет Бъркли роди бебе със зелени очи. Това не е ли медицински абсурд, когато двамата родители и техните родители са с кафяви очи?

— Да, бих казал, но всъщност господин Бъркли не е бащата на детето.

Нито Ричард, нито Скот бяха очаквали подобно признание.

— Това не означава, че аз зная кой е той — продължи Едгар Хайли съвсем спокойно, — но и дълбоко се съмнявам, че е работа на гинеколога да се рови в подобни въпроси. Щом пациентката ми има желание да твърди пред мен, че съпругът й е баща на детето й, аз нямам нищо против.

Жалко, помисли си той. Сега ще трябва да отложи славата още известно време. Вече няма да може да признае успеха с бебето на семейство Бъркли. Но нищо, ще има и други!

Скот погледна към Ричард, въздъхна и стана.

— Доктор Хайли, когато утре отидете на работа, ще установите, че сме прибрали целия болничен архив и документацията от кабинета ви. Сериозно сме обезпокоени от броя на смъртните случаи в болница „Уестлейк“ и този въпрос ще бъде подложен на щателно разследване.

Вече се намираше на твърда почва.

— Приканвам към най-внимателно проучване на документацията на всички мои пациентки. Мога да ви уверя, че процентът на смъртност сред бременните в „Уестлейк“ е изключително нисък по отношение на успешните случаи.

Ароматът на бърканите яйца с топено сирене изпълваше цялата къща. Искаше да си ги изяде. Беше толкова гладен. Ако не ги разбърка, щяха да загорят. Само след няколко минути.

Телефонът иззвъня.

— Ще го оставя на телефонния секретар — каза той и после съобрази, че ще бъде грешка. Без съмнение го търсеха от болницата, за да му съобщят, че госпожа Де Мейо не се е прибрала в къщата си и сестра й е обезумяла от тревога. Може би това бе идеалният случай да уведоми прокурора и доктор Каръл за изчезването на Кейти. Той вдигна слушалката.

— Доктор Хайли.

— Докторе, обажда се лейтенант Уайнгардън от седемнадесети участък в Ню Йорк. Току-що арестувахме един младеж, отговарящ на описанието на човека, откраднал чантата ви от багажника на колата ви снощи.

Чантата.

— Намерихте ли я?

Нещо в гласа му го издаваше. Прокурорът и доктор Каръл го гледаха с любопитство. Прокурорът отиде до бюрото и съвсем открито взе втората слушалка.

— Да, намерихме чантата ви, докторе. Точно в това е въпросът. Някои вещи в нея може да доведат до много по-сериозни обвинения от обикновена кражба. Докторе, бихте ли описали съдържанието на чантата си?

— Няколко лекарства… основни медикаменти. Комплект за оказване на първа помощ.

— А папка на пациентка на някой си доктор Емет Сейлъм, някакво окървавено преспапие и една износена обувка?

Той усети пронизващия подозрителен поглед на прокурора. Затвори очи. Когато заговори, гласът му прозвуча удивително овладян.

— Вие шегувате ли се?

— Така си и мислех, че ще реагирате, сър. Ние си сътрудничим с областната прокуратура на Вали във връзка с подозрителната смърт на доктор Емет Сейлъм предишната вечер. Сега ще се обадя на прокурора. Изглежда, заподозреният е убил доктор Сейлъм при опит за кражба. Благодаря ви, сър.

Чу как Майерсън нареди на нюйоркския полицай:

— Не затваряйте!

Бавно остави на вилката слушалката, която държеше. Свърши. След като вече разполагаха с чантата, всичко беше свършено. Ако изобщо бе имал някакъв шанс с блъфиране да се измъкне невредим от разследването, току-що го беше загубил.

Преспапието, лепкаво от кръвта на Емет Сейлъм. Папката с медицинската документация на Ванджи Луис, която не съвпадаше с официалния архив в кабинета му. И обувката, тази жалка, мръсна вещ…