— И като си помислиш, че този луд беше лекар на Кейти — измърмори той.

Ричард престана да чете папката на Лиз Бъркли и вдигна поглед.

— Какво? — попита той. — Нима искаш да кажеш, че Хайли е лекувал Кейти?

— Тя имаше час при него в сряда — отвърна Скот.

— Имала е какво?

— Случайно го спомена, когато… — Телефонът го прекъсна. Скот вдигна слушалката. — Да. — После каза: — Съжалявам, не е доктор Хайли. Кой се обажда, моля? — Изражението му се смени. Моли Кенеди. — Моли?

Ричард го изгледа втренчено. Внезапно тревожно чувство го сграбчи за гърлото.

— Не — каза Скот. — Доктор Хайли не може да се обади. Какво има?

Известно време слуша мълчаливо, после закри с ръка долната част на слушалката.

— О, господи! — възкликна той. — Тази вечер Хайли е приел Кейти в „Уестлейк“ и после тя е изчезнала.

Ричард грабна телефона.

— Моли, какво се е случило? Защо Кейти е ходила там? Какво искаш да кажеш с това „изчезнала“?

После само слушаше.

— Хайде, Моли, Кейти никога няма да избяга от болница. Би трябвало да го знаеш. Чакай малко.

Той хвърли телефона и трескаво разпръсна папките върху бюрото. Най-отдолу в купа откри онази, която се ужасяваше да намери. ДЕ МЕЙО, КАТЛИЙН. Отвори я и погледът му пробяга по листовете, а докато четеше, лицето му пребледняваше все повече и повече. Стигна до последния абзац.

Със спокойствието на отчаянието той вдигна слушалката.

— Моли, дай ми Бил — нареди той. — Скот и детективите го чуха да казва: — Бил, Кейти кърви някъде из болница „Уестлейк“. Обади се на лабораторията им. Ще ми трябва банка нулева отрицателна в мига, в който я намерим. Кажи им да имат готовност да вземат кръвна проба и да направят анализ за хемоглобин, хематокрит, тип и съвместимост за четири банки прясна кръв 12 . Кажи им да приготвят една операционна. Ще се видим там. — И затвори.

Невероятно, помисли си той. В състояние си да действаш въпреки съзнанието, че може би вече е твърде късно. Обърна се към детектива на бюрото:

— Обади се в болницата. Изтегли хората, които правят обиск в кабинета на Хайли, и ги прати да търсят Кейти. Кажи им да гледат навсякъде — във всички стаи и гардероби. Нареди на целия персонал да помага. Всяка секунда е ценна.

Без да чака инструкции, по-младият следовател хукна да запали колата.

— Хайде, Ричард — каза рязко Скот.

Ричард грабна папката на Кейти.

— Трябва да знаем какво й е направил. — За момент хвърли поглед към тялото на Едгар Хайли. Закъсняха с няколко секунди да предотвратят смъртта му. Щяха ли те да се окажат фатални за Кейти?

Седеше прегърбен до Скот на задната седалка, докато полицейската кола се носеше в нощта. Хайли беше дал на Кейти хепарин преди около час. Той беше бързодействащ.

„Кейти, — помисли си той, — защо не ми каза? Кейти, защо смяташе, че трябва да го изживееш сама? Никой не би могъл. Кейти, можехме да се чувстваме толкова добре заедно. О, Кейти, можехме да имаме онова, което имат Моли и Бил. Ето го, очаква само да протегнем ръце. Кейти, ти също го почувства. Само че го потискаше. Защо? Защо? Само ако ми се беше доверила, ако ми беше казала, че ходиш при Хайли. Никога нямаше да ти позволя да го доближиш. Как така не разбрах, че си болна? Защо не те накарах да ми кажеш? Кейти, желая те. Не умирай, Кейти. Чакай. Позволи ми да те намеря. Кейти, дръж се!“

Вече бяха в болницата. С рев в паркинга навлизаха и други полицейски коли. Изтичаха нагоре по стълбите във фоайето. С изопнато от тревога лице, Фил командваше издирването.

Бил и Моли пристигнаха тичешком. Моли хлипаше. Бил беше мъртвешки спокоен.

— В момента насам пътува Джон Пиърс. Той е най-добрият хематолог в Ню Джърси. Тук разполагат със солиден запас от кръв, а можем да вземем още и от кръвната банка. Намерихте ли Кейти?

— Още не.

Леко открехнатата врата към аварийното стълбище се отвори рязко. От нея изтича млад полицай.

— На етажа на моргата е. Мисля, че е свършила.

Секунди по-късно Ричард я държеше в обятията си. Кожата и устните й бяха восъчни. Не можеше да напипа никакъв пулс.

— Кейти… Кейти!

Бил стисна рамото му.

— Нека я качим горе. Ако изобщо има някакъв шанс, трябва да действаме бързо.

Намираше се в някакъв тунел. В дъното се виждаше светлина. Там накрая беше топло. Щеше да стигне съвсем лесно. Но някой я задържаше. Не я пускаше да тръгне. Някакъв глас. Гласът на Ричард. „Дръж се, Кейти, дръж се!“

Така й се искаше да не се връща. Беше толкова трудно, толкова тъмно. Много по-лесно щеше да бъде да продължи напред. „Дръж се, Кейти!“

С въздишка тя се обърна и пое обратно.

В понеделник вечерта Ричард влезе на пръсти в стаята на Кейти с голям букет рози в ръка. От неделя сутринта тя бе вън от опасност, но не бе останала будна достатъчно дълго, за да каже повече от една-две думи.

Той сведе поглед към нея. Очите й бяха затворени. Реши да излезе и да помоли сестрата за ваза.

— Просто ги остави на гърдите ми.

Той рязко се обърна.

— Кейти! — Дръпна един стол. — Как се чувстваш?

Тя отвори очи и направи гримаса към апарата за кръвопреливане.