Проверяват отново състоянието му след зазоряване. Лечителят изглежда доволен от напредъка през последните няколко часа:

– Боговете отнеха беса от раните. Ще му останат белези, но не по-големи от одраскване от животно.

– Ами зрението му?

– Красива Тетия, твърде рано е да говорим за това. В очите му са влезли нагорещена пепел и горящи трески. Ако небесните божества искат да прогледне, ще стане. – Хваща нежните гладки ръце в кокалестите си стари пръсти. – Твоята любов към него ще впечатли боговете и ще му даде сила. Не задържай нищо. Използвай най-женските сили, за да му дадеш утеха и изцеление по всеки възможен начин. Тялото му е наранено, но духът и душата му също са наранени.

Тетия кимва:

– Ще ти бъда вечно задължена за помощта.

Той се изправя и я прегръща.

– Тогава се надявам да бъда възнаграден с възможността да доживея да видя как детето ти идва на белия свят.

Тя инстинктивно поставя ръка върху корема си.

– И не забравяй, че трябва да се грижиш не само за съпруга си, а и за себе си и за това бебе – добавя Лартуза, преди да започне да приготвя нова отвара от вратига.

– Няма да забравя. – Тетия сбърчва нос. Отварата вони по-зле от серните бани, които майка толкова обича. – Надявам се лечебният ефект на това чудо да е толкова силен, колкото миризмата. Как действа?

Лартуза се засмива:

– Може да те накара да повърнеш, толкова е противно. Но освен това ще отнеме огъня от изгарянията на Тевкър. Не смея да му давам повече валериана и тези компреси ще го държат в лечителните завивки на съня. – Старецът маха компресите от вълна и внимателно налага лапата върху очите на гадателя. – Раните на Тевкър са подобни на тези, които воините получават на бойното поле. Когато е ранено, тялото създава собствени лекарства, силни вещества, които се разпространяват с кръвта и убиват болката, но само за кратко. Когато веществата на тялото се изчерпят, се появява ужасна болка. Вратигата ще я прогони от съзнанието на Тевкър.

– Дано да подейства – измърморва Тетия, като продължава да се мръщи на миризмата.

– Ще подейства, дете мое. Сега трябва да вървя. Предстои раждане и обещах на семейството да присъствам.

Тетия докосва нежно ръката му.

– Благодаря ти още веднъж.

– За мен е удоволствие. Сега легни при съпруга си и поспи. – Лартуза се навежда към нея и добавя шепнешком: – Бебето също има нужда от сън.

Старецът излиза и Тетия се усмихва. Да, наистина има нужда да поспи. И ще трябва да изтърпи гадната миризма на компреса. Тя избърсва челото на Тевкър и навлажнява с вода пресъхналите му устни, после ляга до него и нежно го целува. Затваря очи и се моли за бързото му възстановяване.

Постепенно се унася в магическото пространство между дрямката и истинския сън и изведнъж...

Тевкър я сграбчва за гърлото.

Стиска я толкова силно, че тя не може да си поеме дъх.

Тетия започва да рита, но не може да се освободи. Стиска го за китките, но няма сили да дръпне ръцете му.

– Махай се! Махай се! – крещи той. – Зъл демон без име, ще те победя!

Тетия отчаяно се опитва да си поеме въздух.

– Ще те убия! Трябва да те убия!

Пръстите му се стягат с убийствена сила.

Тетия рита. Улучва нещо месесто. Започва да се мята по-силно. Изритва огъня на Лартуза и на пода се разпиляват въгленчета.

Причернява .

Започва да губи съзнание.

С премреженото си зрение вижда протегнатата ръка на Тевкър, осеяното му с мехури лице и кремавия компрес, закриващ очите му.

И после изгубва съзнание.

16

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

Когато свършват да се любят, кафето не става за пиене, а кроасаните са твърде малки, за да утолят вълчия им глад. Том и Тина бързо си вземат душ и се обличат. Долу, в пищната зала „Канова“, убеждават персонала да ги допусне до остатъците от сутрешната шведска маса.

Том се наслаждава на великолепието на огромните стари картини, окачени на красивите, облицовани с дъб стени, докато двамата се тъпчат с пресни плодове, пушена сьомга с бъркани яйца и поглъщат такива количества сок, които вероятно биха били достатъчни да напълнят лагуната под прозореца.

– Е, прекрасна писателко, какво ще ми разкажеш за Венеция?

Тина го поглежда над чашата с кафе.

– Не прочете ли някой туристически пътеводител, преди да дойдеш?

– Пишеше някакви глупости.

– Хей, писането на пътеводители не е „глупост“. С това си изкарвам прехраната.

– Извинявай, забравих. Разкажи ми все пак, заведи ме на въображаема разходка.

– Добре. След Рим Венеция е любимото ми място на земята. La Serrenista – „Светейшата“ – ни е дала много: Марко Поло, Каналето, Казанова, Вивалди – Рижия поп... – Тина се засмива. – Списъкът на прочутите венецианци е безкраен! Това е мястото, от което сме взели множество прекрасни думи, като „мандолина“ или „чао“, но и много ужасни – като „гето“ и ‚арсенал“. Но най-много от всичко обичам това, че във Венеция времето е спряло – няма коли по улиците, няма въздушни електрически кабели, нито тия отвратителни антени на мобилните оператори. Тук човек се връща стотици години назад.