– Да пием за връщането във времето – обявява Том и вдига чашата със сок.

– За връщането във времето.

Чукват се. Тя отпива. След малко пита:

– Спомняш ли си някои от глупостите, които си прочел?

Том се замисля.

– Някои. Едно време тук е имало само вода и блата, паянтови рибарски пристанища и други такива неща. Около средата на I век се появили хуните на Атила и местните жители избягали от нашествениците по островите наоколо.

– Колко острова има? – пита Тина като учителка, която го изпитва.

– Много.

Тя се смee:

– Мисля, че са сто и осемнайсет или сто и двайсет. Дори венецианците не знаят с точност.

– Както казах, много са.

– Основният район на първоначалното заселване е бил Торчело. Самата Венеция придобива влияние едва след като Торчело е обезлюден от малария и населението се премества в квартала, който сега наричаме „Риалто“.

– Седми век?

– Осми. Венецианците избират първия си дож – странен вид демократично избран полурелигиозен губернатор – и създават самостоятелно регионално управление около 720 г. Мощта им не престава да расте до голямата чумна епидемия. Тя ги изкарва от равновесие. През този период всички стават силно религиозни, а после като типични италианци се отдават на разврат. Най-сетне – в края на осемнайсети век, Наполеон слага брутален край на безкрайните им пиршества и оргии.

– Впечатляващо. Ако някога ти писне да пътуваш и да пишеш, можеш да си намериш работа като екскурзовод.

– Благодаря. – Тина избърсва устни с бяла памучна салфетка. – Хайде сега да сменим темата. Ще ме извиниш, защото е малко лично... но знаеш ли, че си човекът с най-лошия вкус на обличане, когото познавам?

Том се засмива и вдига ръце в знак, че се предава:

– Mea culpa1! Нямам извинение. Мога да се оправдая, че куфарът ми се изгуби при полета от Лос Анджелис – което е самата истина, – но въпреки това си абсолютно права. В него нямаше нищо, с което бих могъл да те убедя, че съм достоен за модния подиум.

– Не харесваш ли дрехите?

– Разбира се, че ги харесвам – харесва ми да са удобни, по мярка, чисти, трайни. Но иначе, предполагам, не им отдавам особено значение.

– Боже мой, какъв езичник! Да обикаляш из Италия облечен така! Мисля, че дори могат да те депортират заради такива възгледи.

Двамата се смеят – безгрижен смях, който сближава.

– Добре, чуй ме, сега ще те покръстя. Ще се погрижа да осъзнаеш греховете си.

– Можеш ли да го направиш за петстотин евро? Защото това е сумата, която мога да похарча за дрехи.

Тина поставя ръка на брадичката си и се преструва на замислена и сериозна.

– Хм... нека да помисля. С толкова можеш да си купиш хубава вратовръзка „Версаче“ или „Хермес“. Живо си те представям облечен по този начин – само по вратовръзка. Но няма да е много удобно, когато излезеш от спалнята ми.

До масата се приближава мъж със строго лице, тъмен костюм и вратовръзка.

– Buongiorno. Scusi, signorina! – Поглежда госта на Тина. – Signor, вие ли сте Том Шаман?

– Да, аз съм. Защо?

Служителят на хотела кимва към вратата:

– На рецепцията има двама карабинери. Искат да говорят с вас.

1 Моя грешка (лат.) – б. р.

Capitolo XII

666 Г. ПР. ХР.

КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА

Тевкър се събужда в импровизирано легло на пода. Дезориентиран е. Чувства топлината от огъня на знахаря върху лицето си, но не вижда нищо. Цялото му лице гори от болка, като от коприва, втрита в открити рани. Постепенно разбира, че върху очите му е наложен смрадлив компрес.

Обхваща го паника.

В потискащия мрак той бавно си спомня всичко. Жертвения кръг, продълговатата фигура, която беше издълбал в глината, странните змии и силуети, които бе нарисувал с ножа.

Виденията.

И после – огъня. Буйния огън, който бе направил в чест на боговете и в който сам се хвърли.

Споменът го изпълва с ужас.

– Тетия! Тетия, тук ли си?

Жена му лежи свита под една овча кожа в далечния ъгъл на колибата. Все още не може да се отърси от ужаса, след като любимият я задуши до безсъзнание. Прекалено уплашена е, за да му отговори. Тя притиска ръце върху корема и нероденото си дете. Наистина ли Тевкър искаше да ги убие?

– Тетия!

Може би агресивността му е била резултат от треската и отчаяната му борба да оцелее? Тевкър никога досега не се е опитвал да я нарани. С такива мисли тя се мъчи да се успокои.

– Тетия. Тук ли си?

Тя се отърсва от овчата кожа – и от страховете – и се приближава.

– Тук съм. Идвам.

Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.

– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.

Той стиска ръката .

– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.