Беше чакала с нетърпение деня, когато съпругът ще освети храма пред родителите и всички други селяни. Сега за първи път я обхваща страх.

Дали Тевкър ще прогледне дотогава? Изобщо ще прогледне ли някога? Дали старейшините, аристократите и магистратите ще го приемат за свой гадател?

Тетия вижда свещения кръг. Без Тевкър вече не изглежда свещен. Тя тръгва да го обикаля отвън и мислите се повличат след нея като дълъг воал. Тревата е отъпкана навсякъде. От огъня, който отне зрението на съпруга , е останала само черна дупка. Трескавите резки, надраскани по земята от литууса на Тевкър, още се виждат – както и малкият, но ясно различим правоъгълник, който той очерта в глината в западния край на кръга.

Тетия усеща нещо. Нещо близо до нея. Зад нея. Обръща се.

Нищо.

Няма никого.

Бебето започва да рита, когато тя пресича очертанието на свещения кръг, сякаш в последния момент си спомня какво се е случило при последното им идване. Тетия вижда ясно малкия участък гола глина, в който мъжът надраска знаците с ножа си. Тя носи от своите скулпторски инструменти, за да заличи тези следи, но не устоява на изкушението да ги огледа с окото си на художник.

Удивителни са.

Толкова точни, толкова подробни и сложни. Никога не е очаквала, че Тевкър е способен да създаде такава красота.

Тетия коленичи и бебето в корема я кара да изстене.

– Невероятно – казва на себе си.

Змиите са толкова реалистични, сякаш всеки момент ще плъзнат. Злият демон не изглежда толкова зъл, в него дори има известно величие. Тя се усмихва: гадателят малко прилича на Тевкър. Навежда се да огледа последното видение. Прекрасно е. Мъжът и жената изглеждат толкова спокойни, толкова щастливи. А бебето – със сигурност отговаря на всичките надежди за нейния син.

Тетия от месеци не се е чувствала по-щастлива. Прокарва фините си пръсти на скулпторка върху резките. Дори допирът до тях е приятен.

Развива плата с инструментите, които носи. Избира един широк нож. Поема си дълбоко въздух и грижливо започва работа.

Само че вече не възнамерява да унищожи знаците. Решила е да ги запази. Да ги вдигне от земята и да ги съхрани завинаги.

Capitolo XV

Тетия изнася плочата спечена глина от горичката, сякаш е най-ценното нещо в живота . Отива направо в работната стаичка зад къщата си – вместо в дома на Лартуза, където се възстановява мъжът . Тази тайна и егоистична постъпка я кара да изпитва вина, но тя преодолява усещането, щом поглежда красивия предмет в ръцете си, гравюрата „Портите на Съдбата“.

След като понавлажнява глината, Тетия изглажда грубите нарези, направени от Тевкър, с помощта на фините си длета и ножчета. Много скоро се вглъбява в работата. Напълно се потапя в нея. Обладана е. Времето минава неусетно.

Движенията са смели, с размах, прецизни, резки, решителни. Сякаш нещо напътства ръката . Глината все повече се втвърдява, става трудна за оформяне. Тетия поръсва вода на повърхността , за да улесни работата, бърше в туниката си частиците, полепващи по работното острие при всеки прорез. Вглъбена в гравирането, не забелязва кога се е свечерило. Сивите призраци на нощта започват да се събират.

По едно време чува шумолене. Стъпки на непознат мъж.

Тетия вдига очи.

– Аз съм Кави, благороден другар на магистрата Песна. Идваме за съпруга ти, Тевкър.

Тетия замята косата си назад и поглежда тъмнокосия, строен непознат.

– Тевкър не е тук. Лежи в къщата на Лартуза Лечителя.

Забелязва, че Кави не е сам. Магистратът стои зад него. Тя се изправя и изтупва туниката си.

Песна кимва:

– Аха, скулпторката. Какво майсториш?

Тя се опитва да скрие релефа от него.

– Нищо особено. Нахвърлям някои груби щрихи. Не е достойно за благородния ти поглед.

– Остави аз да преценя това.

Тетия не се отмества.

– Имам много красиви вази, релефи, статуи, урни. Подредени са отзад, при пещта. За мен ще бъде чест да ти ги покажа.

– Искам да ми покажеш това, което се опитваш да скриеш. – Песна я избутва настрани. – Кое произведение на изкуството е толкова важно, че работиш върху него, докато мъжът ти лежи на пода в колибата на лечителя? Коя муза е толкова могъща, че те кара да твориш, когато трябва да бъдеш до него?

Магистратът се навежда да погледне. Вижда пищните форми на релефа и коленичи.

– Я гледай, колко е красиво! – Протяга ръка. – Много красиво!

– Не пипай! – Тетия веднага осъзнава, че поведението не подобава на нейното положение. – Моля те, господарю, умолявам те! Не е завършено още. Ще се счупи, ако го вдигнеш, а искам да бъде изненада за съпруга ми.

Песна не докосва релефа, но го оглежда от всички ъгли.

– Рядка изработка. Може би уникална. Ти имаш талант, момиче. – Вдига глава и поглежда Тетия в очите. – Забелязвам много сюжети в това интуитивно произведение. Обясни ми какво изразява.