Тетия се подвоумява.

– Хайде, момиче, нямам цял ден на разположение.

– Това са видения.

– Видения ли? – Това явно го заинтригува. – Невероятно. Завърши го. И нека е готово скоро.

Кави се навежда да види по-добре. Той не споделя любовта на приятеля си към изкуството и не вижда нищо впечатляващо.

– Не съм специалист – отбелязва той, – но не мисля, че това е най-жизнерадостният подарък, който можеш да направиш на съпруга си.

– Така е – съгласява се Песна, като се изправя и изтръсква коленете си. – Не е подходящо за болен човек. Когато го завършиш, аз ще го купя.

– Не мога да ти го продам – възразява Тетия. Сърцето затуптява тревожно. – Съжалявам. Не е правилно да продавам нещо, което съм направила за мъжа си. Какво биха си помислили за мен боговете?

Песна плясва с ръка скритото под скъпите дрехи рамо на Кави.

– Умно момиче, как мислиш? – Обръща се пак към Тетия: – Дойдох да кажа на съпруга ти, че вече не е пригоден да бъде наш нецвис. Че ослепяването му е знак за неблагоразположението на боговете и че след завършването на храма той и жена му – тоест ти – трябва да потърсят пасбища извън границите на нашето селище. Но това – посочва глинената плочка – е най-удивителното произведение на изкуството, което съм виждал. Домът ми е пълен с красиви, оригинални и куриозни неща – най-редките произведения от гръцки и етруски майстори – и мястото на този релеф е там. Самият ти съпруг ме посъветва да се сдобия с повече произведения с духовни сюжети. – Песна отново се навежда, за да хвърли финален поглед на релефа. – За мен това е положителен знак от боговете – знак, че създателката му и нейният съпруг трябва да останат близо до мен. Под моята закрила. Под мое покровителство.

Пристъпва по-близо до Тетия. Достатъчно близо, та тя да усети миризмата на старо месо и долнопробно вино в дъха му. Достатъчно близо, за да хване брадичката с палеца и показалеца си, от което на челото избиват капчици пот.

– Тъй че какво решаваш, млада Тетия? Ще се помириш ли с боговете и с моя нецвис? И утре – когато предполагам, че ще си готова с това божествено произведение – ще ми го донесеш ли? Или ще вземеш слепия си и негоден за нищо съпруг и завинаги ще напуснеш тези земи?

19

В НАШИ ДНИ

ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ

– Зловещо! – Тина излиза от банята по халат и сяда до тоалетното шкафче. – Никога не съм била в морга. Всъщност никога не съм виждала труп. Освен в „Два метра под земята“. Мислиш ли, че ако се обадиш на твоите нови приятели полицаи, ще разрешат и аз да дойда?

Том поглежда отражението в голямото огледало с дъбова рамка на тоалетката.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Не се шегувам. Любопитно ми е. Не искам да прозвучи като неуважение, но би било страшно интересно да напиша статия за разследване на убийство във Венеция.

Тя взема една четка и започва да разресва косата си.

– Мислех, че пишеш само пътеводители.

– Така е, но съм преди всичко писател. И журналист. Мога да пиша за всичко: кухня, спорт, мода – дори за убийства, ако ми предложат достатъчно голям хонорар.

Без да се замисли, Том застава зад нея и започва да гали косата , наслаждава се на допира.

– Охо, значи това е възможност да спечелиш пари, така ли?

– Да, разбира се. – Тя се усмихва в огледалото и докосва ръката му, поставена върху рамото . – Това е начинът, по който ние, простосмъртните, клетите души от външната страна на църковните стени, си изкарваме препитанието. Правим разни неща и после някой ни плаща за тях.

Том дръпва ръце от косата и я поглежда изпитателно:

– Мислиш, че ние, свещениците, не работим, така ли. Изобщо нямаш представа. Средностатистическият енорийски свещеник работи близо сто часа седмично. Аз бях на разположение на хората денонощно, без почивен ден.

Тина оставя четката.

– И какво правеше?

Той я поглежда раздразнено.

– Не, хайде, кажи ми – настоява тя. – Интересно ми е. Какво толкова имате да правите, освен да мънкате молитви и да си дерете гърлата на долнокачествено караоке... пардон – да пеете химни, като в замяна подавате паничката за бакшиши в края на всяко представление.

– Нарочно ме провокираш, нали?

Тя се усмихва:

– Да. Започваш да схващаш. Така правим ние жените, особено злите журналистки. Обичаме да провокираме.

– Но съм прав, като предполагам, че не си религиозна. Не си вярваща, нали?

– Съжалявам. Не, не съм. Прости ми, отче, защото съгреших. Живея на този свят от трийсет и две години и признавам, че не вярвам в нито една дума на шибаните попове. Мисля, че всички църкви са пълни с мошеници. Религията е бизнес. И всички проклети телевизионни проповедници, които искат парите ми, трябва да бъдат заключени в една голяма килия, където да се тормозят един друг, докато бавно и мъчително умрат от скука.