Едва когато краката го заболяват, гърлото му пресъхва, а главата му се избистря, той се завлича в стаята.

Събува обувките и бързо допива една полупразна пластмасова бутилка топла вода. Карабинерите са му дали назаем стар лаптоп и евтин джиесем и той се възползва максимално и от двете. Влиза в интернет, отваря електронната си поща и намира номера, който му трябва.

Алфредо Джордано – Алфи за приятелите – е нюйоркчанин, наследник на италиански емигранти и негов стар и доверен приятел.

Том набира номера и чака цяла вечност, докато от другата страна намерят Джордано. Мястото, където Алфи прекарва дългите си дни и нощи, е огромно. То е на повече от пет века и е една от най-строго охраняваните сгради на планетата: Светия престол, библиотеката на Ватикана.

– Pronto. Джордано – обажда се той, като закрепва непохватно телефона между ухото и рамото си.

– Не трябва ли да спиш по това време?

Алфи замълчава за секунда – не е сигурен дали слухът не му върти номера.

– Том?

– Здравей, Алфи. Извинявай, че звъня толкова късно. Предполагам, че си тръгнал за вечерната литургия или даже за леглото.

– Няма проблем. Радвам се, че те чувам. – Замълчава, после предпазливо добавя: – Или?

На Том му трябват близо десет минути, за да разкаже на Алфи какво се е случило от последния път, когато се чуха – малко след уличното сбиване в Лос Анджелис. Двамата са приятели отдавна, от студентските години, когато Алфи редовно се напиваше и съответно пропускаше половината лекции, като разчиташе Том да го измъква.

Джордано си спомня старите времена, докато отива от богато украсената Сикстинска капела към апартамента си. Молбата на Том със сигурност е странна, но мисли, че може да му помогне. Алфи има изключително право на достъп до библиотеката, която съдържа над седемдесет и пет хиляди ръкописа и близо два милиона книги, без да споменаваме музея, посветен на етруските. Почти е сигурен, че ще намери онова, което търси. Освен ако – и тази възможност го тревожи – освен ако то не се намира в секретния архив, близо осемдесет километра рафтове, натъпкани с поверителна информация, достъпна само за очите на най-посветените.

Capitolo XXXVIII

27 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.

ВЕНЕЦИЯ

Бледа розова светлина облива лагуната и тънка гробищна мъгла увисва призрачно над тихата вода. Върховният жрец отива в свещената горичка и събира останките от жертвената клада.

Той живее в мир със себе си. Служи вярно на господаря си. Сега бърза да заличи всички следи от жертвоприношението. След като изпълни тази зловеща задача, ще отиде да се увери, че последователите му знаят как да се държат. Първо, всички трябва да научат общата версия за случилото се. Ако близките им ги разпитват твърде много за дългото отсъствие, ще кажат, че са вечеряли заедно, били са на един вид празненство. Ако се появят подозрения, ще признаят, че са били с любовници. Всеки има измислено алиби. Всеки е готов да изтърпи дребно лично неудобство, вместо да бъде хвърлен в тъмницата под Двореца на дожите.

Сатанистът отново е с бедните дрехи на лодкар. Наквасените с кръв богослужебни одежди са накиснати в корито и той лично ще ги изпере и изсуши. Педантично събира всички кости на убития в един чувал. Брои внимателно, докато ги прибира – малък пищял, голям пищял, капачка – знае всяка кост, всеки мускул и сухожилие.

В друг чувал събира овъглените парчета дърво, покрити с восъчен налеп от подкожната мазнина на жертвата. Ще качи двата чувала в лодката, а по-късно ще накара подчинените си да прекопаят мястото, докато заличат всички следи от жертвоприношението.

Слънцето се е издигнало едва на половината на небето, когато лодката, докарала Амон Бадауи при смъртта, потегля към гроба му на дъното на лагуната.

Твърде рано е рибарските лодки и другите плавателни съдове да започнат да сноват из мрежата от канали, разпростираща се на юг от града, но това не притъпява вниманието на жреца – той зорко следи водата.

През мъглата вижда Джудека на запад и Изола ди Сан Джоржо Маджоре на изток. Това е знак да спре. За момент се замисля за острова – убежище на Козимо ди Медичи след бягството му от Флоренция и мястото, където е погребан дожът Пиетро Дзиани. Толкова много прочути тела – мъртви и живи – са минали през този участък на лагуната.

Сатанистът слага по един тежък камък във всеки от чувалите и връзва отворите им с въже. Лодката се разклаща от неочаквано голяма вълна, която я удря странично. Той бързо сяда.

Когато водата се успокоява, жрецът се изправя и хвърля първия чувал през борда.

Задоволително пльосване.

Той кляка и се заглежда в мехурчетата, излизащи от мътната вода. Лодката отново се разклаща. Висока вълна удря кърмата. Жрецът отново сяда. Изчаква търпеливо, после хвърля втория чувал. Успокоително е да гледа как потъва. Концентричните вълнички намаляват, разреждат се и изчезват.