– Buongiorno!

Гласът го стряска. Той се оглежда наляво и надясно. Нищо.

След малко различава силует. Точно пред него.

Млад монах с червено лице гребе с малка лодка. Забавя, когато го доближава.

– Много лоша мъгла тази сутрин. Проблем ли имате? – Монахът се вглежда във водата, сякаш е видял нещо да пада от другата страна. – Имате ли нужда от помощ?

Сатанистът не успява да скрие изненадата си. Хваща греблата.

– No grazie.

Мълчаливо се проклина. Беше сигурен, че наоколо няма никого!

Монахът спира да гребе и оставя лодката да се приближи по инерция. Във въздуха увисва подозрение, тягостно като мъглата. Жрецът се опитва да се усмихне:

– От манастира „Сан Джорджо“ ли сте?

Монахът кимва:

– Да. – Лодките им се допират. – Излизам да погреба всяка сутрин. След литургията и преди закуска. – Поглежда във водата. – Изпуснахте ли нещо? Стори ми се, че чух плисък. Разтревожих се да не би някой да е паднал.

– Не. Както виждате, всичко е наред. Сух съм. Сигурно ви се е причуло. – Сатанистът показва греблото си. – Може би от спускането на веслото във водата.

Вглежда се в мъглата и проверява ъгъла на издигащото се слънце. Монахът сигурно не е видял нищо. Той се усмихва:

– Трябва да тръгвам. Arrivederci.

Младият монах хваща греблата и завърта едното във водата.

– Arrivederci.

След две загребвания изчезва в мъглата.

По целия път обратно към манастира той се чуди какво имаше в двата големи чувала, които непознатият хвърли във водата, и защо го излъга.

40

В НАШИ ДНИ

„РИАЛТО“, ВЕНЕЦИЯ

Малцина са тези, които биват приети в Полка на кирациерите към Корпуса на карабинерите – елитната почетна гвардия, охраняваща италианския президент. Освен суровите военни изисквания кандидатите трябва да са високи над 190 сантиметра. Голямо предизвикателство за средностатистическия италианец. Умберто Кастели е един от малкото, покрили всички критерии с отличен.

Двайсет години по-късно изключителните му качества му печелят поста на началник отряд за работа под прикритие, уважаван в цялата страна.

Умберто прави всичко, за да държи самоличността си в тайна, включително да не стъпва в участъка на карабинерите. Урежда всичките си работни срещи на несъбуждащи подозрението места.

Брадат и облечен повече като пътуващ музикант, отколкото като майор, той се среща с Вито Карвальо в едно кафене из уличките на „Риалто“. Почти връстници и свързани с взаимно уважение, двамата са близки приятели.

Високият битник поръчва две двойни кафета и сгъва краката си под масата.

– Как е Мария?

Като че ли всеки държи да зададе този въпрос на Карвальо.

– Горе-долу – отговаря той. – Физически няма влошаване. Изследванията дори изглеждат по-добре. Но е много потисната.

– Съжалявам да го чуя.

– Grazie. Скоро ще ходим на почивка. Това ще я ободри.

– Супер. Дано.

Кастели изчаква младият келнер с бяла престилка да остави горещите кафета и да се отдалечи. После изважда найлонов пазарски плик. Вътре има папка с поверителна информация.

– Искам да поговорим за Антонио Павароти.

– Бог да го прости. – Вито се прекръства. – Нали знаеш, че братовчедка му е лейтенант при мен?

– Мораси, нали? Как го приема?

– Държи се мъжки. Опитва се да преодолее скръбта, като се товари с работа. – Вито вдига очи към тавана. – Но в един момент мъката ще се отприщи като скъсана язовирна стена.

Кастели потърква брадата си и отбелязва:

– Снощи получих доклада. Изглежда, че е убийство, а не нещастен случай.

Вито се намръщва:

– Убийство ли? Инженерите, които извикахме след изваждането на останките, казаха, че по всяка вероятност е газова експлозия. Газовата печка е гръмнала.

– Да, така мислеха. – Кастели отваря папката и я подава на колегата си. – Обаче в лабораторията са намерили следи от С4.

Вито настръхва, сякаш някой е пуснал парче лед в деколтето му.

– Пластичен експлозив? Но как? Къде?

– Не е много ясно. От лодката не беше останало много. Предполагаме, че е бил заложен в двигателя. Техниците намериха следи от пластично и свързващо вещество в моторния блок.